Ангелиада

— Мислите ли, че идеята е добра? — предпазливо попита Пирбазари. — За да унищожи куриерските катапулти, Мирът трябва да е успял да преодолее защитните ни сили. Районите сигурно гъмжат от мирски кораби.

— Така е — каза Форсайт. — Но помисли по-внимателно. Щом са унищожили защитата на мрежите, нищо не пречи да са унищожили и самите мрежи.

— Което означава, че цялата система е отворена за техните кораби — отбеляза Пирбазари.

— Както и за нашите — напомни му Форсайт. — Ако успеем да внедрим в системата нещо малко, на голямо разстояние от всичко, което би представлявало интерес за Мира…

— Ще успеем тихомълком да изградим куриерския катапулт, без да бъдем забелязани — довърши Пирбазари и за първи път на лицето му се появи нещо като надежда. — Може и да проработи. Но ако има работеща мрежа?

— Тогава ще изгубим един куриер — каза Форсайт. — Надали си струва да го броим, след като сме изгубили цяла система.

— Прав сте — промърмори Пирбазари.

Форсайт му хвърли един поглед.

— Има ли нещо?

— Просто се чудех — бавно каза Пирбазари. — Всички онези кораби, които въоръжихме…

— Какво?

— Снабдихме ги със системи за прицелване — каза Пирбазари. — Но никога не сме им давали някакви тактически инструкции. Надявам се да са започнали някакъв вид партизанска война в астероидите, вместо да се нахвърлят открито върху корабите на Мира;

— Да се надяваме, че освен смели са и умни — с кисела физиономия каза Форсайт. — А междувременно да се опитаме да разберем какво става там.

32.

Чандрис отвори тежката врата и стъпи върху огромния сив килим. Администраторката на етажа на директорите на „Стардъст Метълс“ седеше зад величествено бюро с размерите на работилницата на „Газела“ и съсредоточено работеше на малкия терминал. Страничният наблюдател би останал с впечатление, че жената е изцяло погълната от заниманията си и изобщо не е забелязала приближаването на новодошлата.

Но за тренираното око на Чандрис беше повече от ясно, че това е само игра. Администраторката отлично знаеше за присъствието ѝ и си личеше, че се чуди коя е тази натрапница.

Или какво. Чандрис все още не бе усвоила стила на обличане на висшата класа, а откакто се намираше на Сераф, бе разполагала с много по-малко време за това, отколкото на „Ксирус“. Макар и облечена в най-доброто, което бе успяла да събере, сигурно продължаваше да изглежда ужасно.

Но нямаше време за приготовления. Освен това не възнамеряваше да играе ролята на изтънчена изкусителка. Този път се целеше в една много по-основна човешка мотивация.

Алчността.

Намираше се на три крачки от бюрото, когато администраторката най-после вдигна очи.

— Добро утро — каза тя. Гласът ѝ звучеше достатъчно любезно, но върху лицето ѝ се мярна леко презрение, когато плъзна поглед по дрехите на Чандрис — Какво обичате?

Чандрис кимна към петте врати в извиващия се коридор зад рецепцията. Поне беше усвоила достатъчно добре тона и жестовете на висшата класа и администраторката за момент се смути.

— Моля да съобщите на господин Амберсън Тумес, че Чандрис Адриеса желае да се види с него. Срещнахме се по време на последното му пътуване от Лорелей на борда на „Ксирус“.

За секунда си помисли, че жената ще ѝ откаже или най-малкото ще настоява да ѝ бъдат представени някакви документи. Но очевидно маниерите на висшата класа пробудиха стандартните ѝ бизнес-рефлекси, защото тя послушно вдигна слушалката и натисна едно копче.

— Госпожица Чандрис Адриеса желае да ви види, господин Тумес.

Около една минута мълчаливо слушаше, като от време на време стрелкаше с поглед Чандрис. Тя ѝ отговаряше с най-невъзмутимото си изражение, като същевременно обмисляше най-добрите пътища за измъкване — в случай че се наложеше. Ако Тумес в момента звънеше на полицията…

Администраторката затвори телефона.

— Ще ви приеме веднага, госпожице Адриеса — хладно каза тя. — Централната врата зад мен.

— Благодаря. — Чандрис заобиколи бюрото и се насочи към необозначената врата. Това не доказваше нищо. Може Тумес просто да искаше да я забави, докато ченгетата успеят да се доберат дотук.

Когато я доближи, вратата се отвори сама. Вдигнала високо брадичка, Чандрис пристъпи вътре.

Тумес стоеше до дебело тапицирано кресло зад работно бюро, изпълващо ниша около два пъти по-голяма от рецепцията. Самата ниша се намираше в стая, в сравнение с която бюрото изглеждаше незначително малко.

— Здравей, Чандрис — каза той. — Доста време мина, а?

— Радвам се да те видя, Амберсън — Докато приближаваше бюрото, Чандрис внимателно го изучаваше. Изглеждаше точно така, както го помнеше от „Ксирус“, само дето беше трезвен. Същият спокоен чар, същото усещане за егоизъм, същата хищническа усмивка, прицелена в нея.

А може би не. Всички външни белези бяха налице. Но когато се приближи, усети под тях предпазливостта и напрежението, които ги нямаше предишния път. Може би защото се намираше в офиса си, обграден от колеги, вместо в относителната анонимност на космическия лайнер?

Или защото последния път, когато я видя, тя беше ескортирана от охрана?