Ангелиада

— Така. — Той заобиколи бюрото и се промъкна между него и огромния дисплей с многобройните монитори по него. Беше изчислил времето перфектно — оказа се пред бюрото в един и същи момент с нея. — Какво ново при теб?

За миг се запита дали не очаква от нея да го целуне. Но нещо я предупреди да не го прави.

— Тичах нагоре-надолу — отговори тя, като хвърли поглед към диваните и креслата покрай стената.

Тумес разбра намека.

— Какво ще кажеш да се настаним по-удобно? — Той посочи един дълъг диван, който изглеждаше изцяло покрит с бели пера. — И ще ми разкажеш.

Хиляди мисли препуснаха през главата ѝ по време на дългото вървене до дивана. Да не би да очакваше онова, което си мислеше, че е получил на „Ксирус“? Или просто си играеше с нея като котка с мишка, докато чакаше да пристигне полицията?

Стигнаха до дивана и тя се настани в края му. За нейно учудване, Тумес не седна до нея.

— Надявам се, че си разрешила онзи малък проблем с митницата? — попита той и избра едно от креслата насреща ѝ.

Очевидна покана за лъжа. Прекалено очевидна.

— Много добре знаеш какво стана — меко го укори тя. — Нямаше нищо общо с митницата. Аз бях наполовина гратисчийка.

— „Наполовина“?

— Имах билет до Лорелей. — Чандрис изучаваше лицето му. Не можа да забележи и следа от учудване. Несъмнено се бе запознал с официалната версия на станалото. — За втора класа. Реших да продължа до Сераф.

— Защо?

В доброто старо време веднага щеше да започне да разказва някаква захаросана история.

— Бягах. Имаше един човек, от когото трябваше да се махна. Нямах достатъчно пари, за да успея.

— И успя ли да избягаш?

— Така мисля. — Чандрис неволно потрепери при мисълта за Трилинг Вейл, дебнещ в някоя сянка зад гърбя ѝ. — Тук не е място, където ще тръгне да ме търси.

Тумес вдигна вежди.

— Предполагам, че нямаш предвид точно това — предупреди я той. — Офисът ми не е пригоден за живеене.

— Под „тук“ нямах предвид това място — каза Чандрис. — Имам предвид Шикари Сити като цяло.

— А! — В гласа на Тумес се долови облекчение, но изражението му не отговаряше на тона му. — Така значи. Какво искаш?

Дотук с надеждите да е запазил някакви романтични чувства по неин адрес.

— Дойдох да ти предложа сделка — каза тя.

За първи път лицето му трепна.

— Нима? И каква сделка?

— Ти ми даваш пари. Аз ти давам информация — каза Чандрис. — Информация, която бизнесмен като теб ще намери за изключително полезна.

— И за какво точно се отнася тази информация? Той сви устни.

— За Ангелиада. Това е всичко, което мога да ти кажа засега.

— Наистина ли? — отбеляза той, облегна се назад и метна крак върху крак. — Учудваш ме, Чандрис. Един добър бизнес-стратег никога не дава нещо безплатно.

— Значи може би не съм добър бизнес-стратег — безстрастно каза Чандрис.

Тумес се усмихна.

— Като се има предвид как ме изигра на няколко пъти, не бих споделил подобно мнение.

Чандрис леко кимна в знак, че оценява забележката му.

— В такъв случай приемам, че ще стане по-ясно, ако разбереш в какво се състои твоята част от сделката.

— Това звучи по-обещаващо — съгласи се той. — Слушам те.

— Летя на един ловен кораб, който получи сериозни повреди — каза тя. — Трябва да го поправя.

Усмивката на Тумес внезапно изчезна.

— „Газела“?

— Именно.

Той се намръщи насреща ѝ и в очите му Чандрис можеше направо да види повторение на новините за катастрофата. Пораженията върху „Газела“, пораженията върху Ханан…

И Върховен сенатор Аркин Форсайт, изпъкващ сред целия хаос наоколо.

— Хм — най-накрая каза той. — Интересно, наистина. Но винаги съм предполагал, че с поправките на ловните кораби се занимава „Гейбриъл“.

— „Гейбриъл“ работи с бюрократична мудност — каза Чандрис. — Трябва ни оправен още сега.

— „Ни“?

Чандрис се поколеба за част от секундата. Но Тумес нямаше да ѝ даде каквото искаше, без да изкопчи още нещо.

— Работя с един изследовател от Института за проучване на Ангелиада — каза тя. — Казва се Джерико Коста.

— Коста — повтори Тумес, без да откъсва поглед от нея. — Ще му се обадя, разбира се.

Чандрис направи подканващ жест към бюрото.

— Ако искаш, звънни още сега. Ще изчакам.

В продължение на няколко секунди се страхуваше, че ще приеме предложението ѝ. Нямаше проблем. Но ако се обадеше така ненадейно, наивният шпионин Коста като едното нищо щеше да му издрънка всичко, което знаеше и подозираше за Ангелиада. Много информация срещу никакви пари и нищо чудно Тумес да реши, че повече не му и трябва.

Със закъснение ѝ се прииска де бе казала на Коста какво е намислила и да го подготви донякъде. Но той бе толкова уверен, че тя ще направи нещо незаконно, че беше решила да го остави за известно време да понася последиците от собствените си глупости.

Но Тумес само сви рамене.

— По-късно. Направо на въпроса — колко ще струва ремонтът?

Чандрис събра кураж. Орнина ѝ бе пратила предполагаемата сума, назована от шефа на сервиза, точно когато се намираше пред входа на „Стардъст Метълс“. Новината нямаше да го зарадва особено.

— Сто и осемдесет хиляди руя.

Веждите на Тумес отново се вдигнаха. Поне не см изсмя на глас.