Ангелиада

— Това са много пари. Какво те кара да мислиш, че твоята информация ще е чак толкова ценна?

— Тя е много по-ценна — каза Чандрис. — Няма дн преувелича, ако кажа, че има потенциал да промени цялостно икономиката на цялата система на Сераф. А може би на целия Емпирей.

— Нима? — каза Тумес. — Нещо толкова важно, и ти предлагаш да го задържим за себе си?

— Разбира се, че не — каза Чандрис. — Не можем да го запазим в тайна дори и да искаме. Единственото, което ти обещавам, е да получиш доклада един ден преди всички останали.

— Вътрешна информация — каза той. — Предложинието ти е на самия ръб на закона.

— Ти ни правиш услуга — възрази Чандрис. — Това те прави наш партньор. Според мен няма нищо нередно да разполагаш с данните веднага щом ние разполагаме с тях.

— И разбира се, всички други ще трябва да изчакат, докато съставим подходящо официално съобщение — каза той. — Напълно естествено е подобни неща да се споменават много внимателно. Предполагам, че ще са нужни поне три дни преди да намерим подходящия начин на изразяване.

Чандрис усети как сърцето ѝ заби по-бързо. Тумес се хващаше на въдицата. Той се пазареше с нея, опитваше се да спечели колкото се може повече време за евентуалните борсови операции, които щеше да му се наложи да предприеме с оглед вътрешната информация, с която ще разполага.

— Не зная — малко колебливо каза тя. — Коста пише доста добре. Не мисля, че ще ни е нужен повече от ден.

— Не е нужно да се бърза — предупреди я Тумес. — Ако си права, това ще е новина номер едно в цял Емпирей. А публикацията ще се цитира дословно в историческите текстове поколения наред. Изказът ще бъде невероятно важен. Трябва да отнеме три дни.

— Разбира се, прав си за историческото значение — съгласи се Чандрис. — Но дори в този случай няма да са необходими повече от два дни. Най-много.

Той дълго не свали поглед от нея.

— Добре. Два дни — каза накрая и вдигна многозначително пръст. — Плюс.

Тя се намръщи. В очите му проблясваше неприятно пламъче.

— Плюс какво?

— Платежното нареждане ще бъде готово утре в пет и половина следобед — каза Тумес. — Сто и осемдесет хиляди руя. И тогава… — той вдигна вежди, — тогава ние двамата ще го направим.

Чандрис усети как кръвта ѝ се смразява.

— „Го“?

— Именно. Виждаш ли, за цялото време, което прекарахме на „Ксирус“, все някак не мога да си спомня наистина да сме правили нещо лично. Чудя се дали изобщо сме го правили.

— Ти пиеше ужасно много. — Гърлото на Чандрис внезапно се стегна. О, не! Не! Не и това!

— Да, така е — каза той. — И все се чудя защо.

— Не аз ти поръчвах питиетата.

— Не. Но може би си ме окуражавала някак. Няма значение. — Той махна с ръка. — Важното е, че станало или не на „Ксирус“, то ще се повтори утре следобед.

Тумес се изправи.

— Служителите си тръгват в пет — каза той. — Ела в пет и половина и ще си получиш парите.

Чандрис също се изправи.

— Ще дойда — като не го изпускаше от очи, отговори тя. Изведнъж разбра, че усмивката му не е усмивка мм хищник. А на наранена гордост, която има шанс да получи заслуженото си възмездие. — Довиждане, Амберсън.

Деловодството на „Стардъст Метълс“ се намираше три етажа по-надолу — същински лабиринт от малки офиси и големи, запълнени с бюра пространства. Беше претъпкано със сновящи нагоре-надолу хора и във въздуха витаеше характерното усещане за контролиран хаос, така характерен за всяка бюрократична машина, с която се бе сблъсквала.

При цялото това гъмжило нямаше начин някой да не остави ръчния си компютър някъде. Пък било и за малко.

За две минути откри един и се оттегли с плячката си в дамската тоалетна. На „Ксирус“ ѝ се бе наложило да изпържи идентификационния регистър, за да не могат да я засекат. Тук изобщо не ѝ се наложи да използва такива засукани номера. Трябваха ѝ само няколко минути насаме с централния компютър на фирмата.

Бързо откри, че защитната система е много по-слаба от онази, с която се бе справила на „Ксирус“. И нямаше причина да не е така — точно този компютър имаше достъп единствено до най-основните домакински програми на „Стардъст“.

А на нея ѝ трябваха точно тези програми. Прост работен ордер, записан в определено време — и това беше всичко. Порови се из менютата, откри един неочакван бонус сред по-обикновените зони и записа в него друг ордер. Още едно кратко потопяване в чиновническия хаос — и компютърът бе върнат на мястото му.

Слезе до входното фоайе, откри уединено място и се обади на Орнина.

— Готово. Ще имам парите утре следобед.

— Добре — отговори Орнина. Но в гласа ѝ нямаше и следа от облекчение. — Чандрис…

— Всичко е наред — каза Чандрис. — Наистина. Най-обикновена търговия — законна, етична ѝ без подкупи.

— И с какво точно търгуваме?

— С нищо, без което да не можем — увери я Чандрис.

— Ммм. Джерико се тревожи за теб. Тревожи се, че ще си продадеш душата заради нас, както се изрази.

— Не, не душата — въздъхна Чандрис. — Довери ми се, Орнина. Моля те.

— Знаеш, че ти вярвам, скъпа — каза Орнина. — Просто не искам да понесеш повече, отколкото ти се полага.

— Прибирам се — каза Чандрис. — Как върви ремонтът?