Ангелиада

— Както би се изразил Ханан, работят, сякаш са им се подпалили гащите — отговори Орнина. — Шефът твърди, че с достатъчно хора ще свършат за три дни. А ако направим едно-две чудеса — за два и половина.

— Затова им плащаме — напомни Чандрис. — Да искаш да взема нещо по пътя?

Орнина се поколеба. Чандрис можеше да си представи лицето ѝ, гъсто набраздено от годините, грижите и притесненията. Част от тези грижи и притеснения беше и самата Чандрис.

— Не, няма какво. Освен ако не желаеш да минеш през болницата и да видиш как е Ханан.

— Мога — каза Чандрис. — Но мислех да те сменя и ти да идеш при него.

— Много мило — призна Орнина. — Стига да нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против. Приготвяй се. Тръгвам веднага.

— Добре. Благодаря ти, Чандрис.

— Идвам — каза Чандрис и затвори. Набра номера на такситата, прекоси фоайето и излезе на улицата.

Разбира се, че можеше да смени Орнина. Даже трябваше. Орнина бе първокласен пилот и капитан на кораб и освен това великолепна и мила жена. Но не разполагаше с онази изтънченост и непочтено твърдоглавие, необходими да накараш едни монтьори да работят възможно най-добре и най-бързо.

Чандрис ги имаше. И с чудеса или не, корабът щеше да бъде готов след два и половина дни.

Беше стояла и гледала как двама души умират до Ангелиада. Никой повече нямаше да умре по такъв начин. Не и ако тя можеше да помогне.

Трилинг обикаляше улиците на Шикари Сити от часове. И тъкмо бе на път да се откаже до утре сутринта, когато я откри.

Сърцето му трепна и гърлото му се стегна от вълнение. Беше облечена в някакъв чудат тоалет, който я караше да изглежда като малко момиченце, което изпробва дрехите на майка си. Косата ѝ бе сплетена на префърцунени плитки и кокове, каквито винаги бе мразила. Но нямаше никакво съмнение — това беше тя, на половин пряка нататък по улицата. Би я познал навсякъде.

Единствената истинска любов в живота му. Беше я намерил.

Загледана в улицата, тя май все още не го забелязваше. Ухилен като приятелски настроен тигър, той предпазливо тръгна към нея. Реши да остане от тази страна на улицата и да изчака да стигне точно срещу нея преди да пресече. Така щеше да може ясно да види лицето ѝ и вълнението ѝ, когато разбере, че отново са заедно.

Почти беше стигнал, когато едно такси отби и спря до нея. Чандрис влезе вътре и колата потегли.

— Не! — невярващо възкликна Трилинг. Да я изгуби отново, тук, сега, точно когато отново щяха да бъдат заедно? — Не! — изкрещя той и се хвърли напред. Някакъв възрастен пешеходец се изпречи на пътя му. Без изобщо да се замисля, Трилинг го запрати настрани. Цялото му внимание бе насочено към набиращото скорост такси. Трябваше да го настигне. Трябваше!

Но нямаше начин. Беше прекалено далеч, а компютърният мозък на таксито — прекалено тъп, за да разбере истинската любов. Колата набра скорост и изчезна зад ъгъла.

Тя изчезна.

Постепенно, без никакво желание, Трилинг забави крачка, докато съвсем не спря. След всичкото това време…

Погледна през улицата. Това беше сградата, от която бе излязла Чандрис. На бронзовата плоча до входа пишеше Корпорация „Стардъст Метълс“. Вероятно една от онези префърцунени корпорации, притежаващи много повече пари, отколкото имат право.

Но какво правеше Чандрис тук?

Усмихна се. Не, не я бе изгубил отново. Разбира се, че не. Хич даже. Дрехите ѝ показваха, че готви тук някакъв удар. Ако още не бе приключила, щеше да се върне.

И тогава двамата отново щяха да са заедно. Щяха да избягат с парите от удара и повече никога нямаше да се разделят. Всъщност може би тя точно това е била замислила. Да направи удар точно тук и сега, за да могат да избягат заедно.

Винаги е била съобразителна. Това просто доказваше колко много го обича.

Огледа се и тръгна към тясната пътека между две сгради, откъдето се виждаше ъгълът на кофа за боклук. Да, тя щеше да се върне. Трябваше само да си намери място, където да се настани и да чака.

И после отново ще бъдат заедно. Завинаги.

33.

— ПВП до катапулта — пет минути — обяви Камбъл.

— Скоростта намалена на двадесет и едно-сто. Изглежда, сме получили малко гравитационно ускорение.

— Прието — каза Леши, като хвърли поглед върху собствения си пулт. — Всичко беше готово, всички системи — в изправност. През последните два дни „Комитаджи“ следваше стандартен курс към отдалечения катапулт, с константно ускорение през първата половина на пътя и със същото забавяне — през втората. Опитваше се да изпревари по-бавния космически лайнер.

Беше дълга и трудна надпревара, в която победителят щеше да бъде излъчен след фотофиниш. Но Леши беше проверил всички числа и „Комитаджи“ щеше да спечели.

— Комодор Леши!

Леши потисна първите думи, които му дойдоха наум.

— Да, господин Телторст?

— Какво става тук, за Бога? — озъби се Адюторът, докато тромаво се мъчеше да спре в ниската гравитация на бавно въртящия се „Комитаджи“. — Трябва да бързаме към катапулта.

— Точно това правим. Нашето ПВП е след по-малко от пет минути.