Авемпарта

Селяните направиха носилки, за да пренесат Тобис и Хилфред при кладенеца, където жените се погрижиха за раните им. Старата полянка сега представляваше овъглено парче земя. Голямата камбана бе паднала на една страна.

- Какво се случи? - запита Ейдриън, присядайки до Моувин. Двамата братя стояха на мястото, където Пърл някога бе пасла свинете. И двамата седяха приведени, отпивайки вода с овъглени лица.

- Бяхме отвъд стените, когато нападението започна - отвърна той с тих глас, не по-висок от шепот. Посочи с палец към брат си. - Казах му, че се прибираме, но умникът настояваше да си опита късмета със звяра.

Фанън наведе глава още по-ниско.

- Той се опита да се измъкне, мислейки, че ме е заблудил. Спипах го малко след портата. Казах му, че това е самоубийство, а той настояваше и се сбихме. Тогава видяхме хълма да се запалва. Преди да се доберем до вратата, от нея с пълна пара изтрополяха няколко карети и конници. Мярнах лицето на Салдур да наднича от една. Дори не намалиха скоростта.

Отидохме да търсим Ариста и открихме Хилфред на земята пред горящата къща. Беше загубил косата си, кожата му висеше на парцали, но още бе жив. Грабнахме го и затичахме към пушилнята. Тя бе последната сграда, която не гореше. Почвата беше мека и рохкава, сякаш скоро е била разкопавана, така че започнахме да ровим с ръце като къртици. То-бис, Ерлик и Дантън ни последваха. Съумяхме да прокопаем само няколко фута, преди сградата да се стовари отгоре ни.

- Открихте ли Ариста? - поинтересува се Фанън. - Тя...

- Не знаем - отговори Ейдриън. - Дяконът каза, че звярът я взел заедно с дъщерята на Терън. Може още да е жива.

Жените от селото се грижеха за ранените, а през това време мъжете събираха при кладенеца каквито запаси, инструменти и храна намереха. Всички представляваха разнородна тълпа, измършавели и мръсни, като корабокрушенци на необитаван остров. Малцина говореха, а когато го правеха, то бе винаги шепнешком. Понякога избухваха в тих плач, срит-вайки обгорена дъска или се отдалечаваха настрана, за да се срутят на колене в ридания.

Когато накрая пострадалите бяха превързани и запасите струпани, Томас, който се бе поизчистил, стана и произнесе няколко думи за мъртвите и всички помълчаха за малко в тяхна памет. Тогава Винс Грифин се изправи и се обърна към съселяните си.

- Аз бях първият, заселил се тук - започна с тъжен глас. - Къщата ми се издигаше точно там, най-близко до кладенеца. Спомням си времето, когато мнозина от вас бяха смятани за новодошли, дори странници. Таях големи надежди за това място. Дарявах по шест бушела ечемик годишно за църквата, макар досега от това да съм видял само една камбана. Бях тук по време на дълбокия мраз преди пет години и когато хора започнаха да изчезват. Подобно на вас, си помислих, че мога да се примиря. Хората умират трагично навсякъде - било от шарка, чума, глад, студ или меч. Далгрен изглеждаше прокълнато и може би е, но си остава най-доброто място, на което съм живял. Може би и най-доброто място, на което някога ще живея, най-вече заради вас и заради факта, че благородниците не са ни досаждали, но всичко това свърши. Вече нищо не е останало, дори и дърветата, които бяха тук много преди нас. Нямам намерение да прекарам още една нощ в кладенеца - той обърса очи. - Напускам Далг-рен. Предполагам много от вас ще сторят същото. Исках само да кажа, че когато всички вие дойдохте тук, гледах на вас като на непознати, но сега, когато си тръгвам, се прощавам със семейство; семейство, преживяло много неща заедно. Просто. исках да знаете това.

Всички кимнаха и си размениха приглушени реплики със съседите си. Бе решено, че Далгрен вече не съществува и че ще напуснат. Дочуха се и идеи да останат заедно, но бе ясно, че те няма да се осъществят. Щяха да пътуват вкупом в компанията на сър Ерлик и горянинът Дантън на юг до Олбърн, сетне част от тях щяха да поемат на запад с надеждата да срещнат познати, докато останалите щяха да продължат в старата посока с надеждата за ново начало.

- Толкова за помощта от църквата - каза на Ейдриън Дилън Мак-дърн. - Две нощи бяха тук и виж.

Дилън и Ръсел Ботуик отидоха до Терън, който седеше на обгорял дънер.

- Предполагам ще дириш Тракия? - попита Дилън.

Терън кимна. Не си бе правил труда да се измие и бе покрит с прах и пепел. В скута си разглеждаше счупеното острие.

- Мислиш ли, че ще се върне тази нощ?

- Тъй мисля. Иска ей това. Може би ако му го дам, то ще ми върне Тракия.

Двамата мъже кимнаха.

- Искаш ли да останем и да ти помогнем?

- Да ми помогнете с какво? - запита старият фермер. - И двамата не можете да сторите нищо. Вървете, имате си семейства. Махайте се, дор-дето можете. Достатъчно добри люде умряха тук.

- Желая ти късмет, Терън - каза Дилън.

- Ще почакаме малко в Олбърн - каза му Ръсел. - Късмет.