Беззвездната корона

Преди шейсет и две години — година след като Рит бе дал кръвна клетва на ордена, което той още смяташе за пръст на провидението — друг вятър завъртя ветропоказателите обратно към главата на скулптурата. Вятърът идеше от изток и ако се съдеше по огромната му мощ, бе преценено, че се е зародил някъде край брега на Гулд’гул. Затова Рит бе ръководил установяването на ифлеленски пост край мините на Варовиково и беше продължил да бди за новата поява на този сигнал.

Още три пъти през последните десетилетия вятърът се надигаше отново, завъртайки магнитите към бронзовия бюст. Това убеди още повече ордена, че там трябва да е заровено нещо подобно на техния талисман. После, преди един месец, загадъчният вятър задуха отново, отначало спорадично, а после поривите му се усилиха. Надигащата се буря привлече Рит и Скерен в мините на Варовиково — където откриха бронзовата жена, само за да бъде открадната впоследствие от един хитър маскиран крадец.

Рит стигна до Скерен, потънал в отчаяние от мащабите на загубеното, което сега вероятно бе потънало в морето.

— Крайно време беше да се появиш — смъмри го Скерен.

— Какво е толкова спешно, че да налага да се отделя от краля?

Скерен държеше в едната си ръка перо, а в другата — измервателна пръчка. Отмести се, за да разкрие карта, лежаща на малка маса. До нея имаше разтворена книга със записки, обхващащи векове, които показваха движението на магнитите в кристалните им сфери.

— Преди една камбана — обясни Скерен — нов сигнал раздвижи уредите ни.

Рит пристъпи по-наблизо.

— Откъде? От Залива на обещанията ли?

Представи си бронзовата жена, крачеща по морското дъно след катастрофата на ветрокораба от Гулд’гул.

Скерен плъзна към него картата, изписана с числа и стрелки.

— Не, не от морето. Беше кратък, но изглежда, идваше от североизток. Все пак искам да проверя изчисленията си, за да съм сигурен.

— Колко далеч на североизток?

— По моя преценка не по-далеч от горите на Облачен предел, някъде около Близнаците.

Рит се намръщи.

„Отново Облачен предел. Накъдето избягаха онези.“

Това не можеше да е съвпадение. Застанал в центъра на бронзовата паяжина, той усети движението на невидими сили, които събираха заедно пионките в една голяма игра.

Рит се врътна, надявайки се, че не е прекалено късно.

— Къде отиваш? — попита Скерен.

Той посочи талисмана.

— Продължавай да наблюдаваш. Прати ми вест, ако нещо се промени.

— Ами ти?

— Аз отивам към бойните кораби. Да се присъединя към принца и легионите. Ако онзи артефакт е там, не бива да го загубя отново.

* * *

Микен търсеше ботушите си в своята легионерска квартира. След като се накисна в гореща вана и изтърка хубаво тялото си, се почувства отново като самия себе си, сияйния принц на кралството. Усърдието му със сапуна и четката целеше не толкова да премахне мръсотията от бясното препускане през Широзем, колкото да се отърве от сярната воня на Крепостта на Изповедниците.

Стоеше облечен в долните си кожи, също както баща му одеве, готвейки се за полета до Спокоен кът. Щеше да си сложи бронята, щом пуснат котва в горския град. Вече бе препасал меча си във филигранната му сребърна ножница, както и един нож в подобна кания. Над кожите носеше сребрист жакет с избродирани на него слънце и корона. Като принц трябваше да пази известно благоприличие.

„Но къде са проклетите ми ботуши?“

Не искаше да тича бос до военните кораби.

Погледна под леглото, видя ги там и ги измъкна. Преди да успее да ги нахлузи, го прекъсна решително чукане по вратата. От силата на ударите той усети, че е по-добре да не пренебрегва такова настоятелно повикване. Макар и принц, Микен си оставаше новак в Легиона и високото му положение не му даваше кой знае каква свобода — а в повечето случаи никаква.

Пусна ботушите, изруга и отиде до вратата. Отвори я и откри на прага си една алена планина. Анскар ви Дон носеше лека броня, сякаш бе роден в нея, и никога не я махаше. Държеше шлема си под мишница.

— Принц Микен, искам да говоря с вас, преди да тръгнем.

Без да моли за разрешение, Анскар нахълта вътре. Промуши се покрай Микен и затръшна вратата след себе си.

— За какво става дума? — попита Микен, като се опитваше да говори твърдо и властно, но му беше трудно да докара такъв тон бос.

— Искам да се застъпите пред краля за брат си.

— За Канти?

Анскар повдигна вежда.

— Да не би да имате друг брат, за когото не знам?

Микен усети как бузите му пламват. Хвърли поглед към лежащата на бюрото му кутия, в която бе глинената статуетка на две прегърнати момчета, годежният дар от близнака му.

„Дали Канти е кроял заговори срещу кралството още тогава?“

— Не разбирам — каза Микен. — Знаеш за предателството, извършено от Канти. Колкото и да го обичам, измяната срещу короната и съзаклятничеството с бунтовници не могат да останат без последици.

— Но аз не мисля, че бягството на брат ви е предизвикано от бунт — по-скоро от стремеж към оцеляване.

Микен се намръщи, опитвайки се да имитира строгото държание на баща си.

— Какво имаш предвид?