Беззвездната корона

Райф се опита да им прегради пътя, за да не се приближават прекалено много.

Идващата с тях Ксан махна с тоягата си.

— Пусни ги да минат, Райф. Те са си го заслужили. Това е алхимик Фрел хи Млагифор. И Канти ри Масиф.

И Пратик, и Лира хвърлиха остри погледи към момъка.

— Принцът на Халенди? — попита Окованият.

— Вторият син на Торант — потвърди Лира и присви очи, явно добавяйки този факт към сметките си. — Сега виждам приликата.

Другите също бяха представени. Райф научи, че закръгленият пазител на Никс се казва Джейс, калфа от Манастира. Варгърът беше Аамон. Започнаха да разменят истории. Той разказа за находката си в мината и за напрегнатото им бягство през цялата Корона. От тях получи разказ за едно пророчество за гибел и магия, свързано с мирските прилепи.

Райф сметна историята им за нелепа, но пък, от друга страна, самият той пътуваше с жива статуя. „Така че кой съм аз, че да им се присмивам?“ Научи също за връзката на Никс с историята за Рицаря отстъпник, който явно още беше жив.

Главата му се замая от цялата тази лавина от информация. Усещаше как колелото на историята се върти, може би за да ги смаже всички. Докато се мъчеше да схване всичко това, позволи на другите да огледат по-добре Шая. Тя се бе върнала към своята неподвижност на статуя и вероятно смучеше каквато сила може от тунела.

Ксан стоеше до Райф. Подпираше се на тоягата си и го изучаваше, извила леко глава. Посегна пак към лицето му, както когато се бяха срещнали за първи път. Пръстите ѝ го докоснаха по бузата и майчината приспивна песен зазвънтя за миг, преди да стихне, когато тя свали ръка.

— В теб има кетра’кайска кръв — каза тя. — Шепнеш с мелодията на старите ни песни.

Той сви рамене.

— Майка ми беше от Облачен предел. Умря, когато бях малък.

— А, сърцето ти пее от любов към нея, подклаждано от докосването на юларната песен в теб.

Той поклати глава.

— Аз нямам такъв талант.

Ксан хвърли поглед към Шая.

— Не би могъл да си свързан с нея, ако нямаше. Мисля, че без него нямаше да я намериш в мрака.

— Имаш предвид тогава в мините? Не, магнитът на едно пътеводно стъкло ме насочи към нея.

— Хмм, да, тези камъни… Чувствителни са към промяната на магнитните енергии и наистина реагират на такива песни.

Райф се зачуди дали това би могло да обясни как войниците от легиона ги следваха.

Фрел чу думите ѝ, прекъсна изучаването на Шая и се обърна.

— Удивително. В Калето има един алхимик, който откри миниатюрни частици магнит в мозъците на птиците. Според него те им помагат да следват пътя си, когато мигрират при смяната на сезоните. Даже подозираше, че хората може да имат същите.

Пратик кимна, скръстил ръце.

— Това беше потвърдено в Дома на мъдростта.

Двамата алхимици забърбориха, сравнявайки изследвания и теории. Райф престана да им обръща внимание. Представи си как песента на Шая трепти и завърта късчета желязо в собствения му мозък, насочвайки ги към нея.

Ксан все така стоеше до него и го изучаваше.

— Може би това те е привлякло през мрака към нея — някакво отражение на таланта в теб, — и то далеч повече от някакво си пътеводно стъкло.

Той сви отново рамене.

„В крайна сметка какво значение има?“

Ксан килна глава и присви очи.

— Може ли да те попитам как се казваше майка ти, която е била от Облачен предел?

Райф наведе глава, не му се искаше да отговори. Майка му му беше казвала, че в имената има сила, истина, скрита във всяка сричка. Той пазеше нейното и не го бе споделил даже с Лира. Държеше името на майка си близо до сърцето си, като искрица от миналото, която бе само негова.

Ксан обаче заслужаваше отговор и Райф я погледна.

— Майка ми… се казваше Синт… Синт хи Албар, след като приела името на баща ми.

Ксан се вцепени. Няколко от жените също се размърдаха и се взряха в него с блеснали очи, които отразяваха светлината на лампите.

— Какво има? — попита Райф.

Ксан сложи ръка на устата си.

— Не разбирам — промърмори той. — Не исках…

— Не е възможно — каза Ксан, взря се още по-настойчиво в него и в очите ѝ избиха сълзи.

Простата величественост, която сякаш винаги я обгръщаше, се свлече от раменете ѝ, оставяйки само една стара жена с разкривено от скръб лице.

Райф почувства силата на смущението ѝ.

— Ти познавала ли си я?

Гласът на Ксан пресекваше от мъка.

— Тя… Тя ми беше внучка.

Райф премигна невярващо и направи крачка назад. Отново усети тежестта на историята да го смазва.

— Мина толкова време — промълви Ксан. Една сълза се търкулна по бузата ѝ. — Но сега ми е пред очите… в твоя облик, в твоя спомен за песента ѝ.

Тя се извърна, явно засрамена, че не го е забелязала по-рано, а Райф я прегърна — нещо, което никога не би направил, но усещаше, че тя има нужда от топлината му, за да преживее този момент.

Ксан трепереше в обятията му.

— Тя беше толкова дива… Дъщеря ми едва я спираше да не хукне след всяко ново чудо наоколо.

Райф се опита да си представи майка си толкова млада.