Беззвездната корона

— С времето стана още по-своенравна и вироглава. Когато стана на възраст за своя Петрин Тол, отказа да извърши обреда и заяви, че няма никакво желание да се влее в племето. Вместо това искаше да види света оттатък гората, а не да бъде затворена тук вечно.

Виж, това вече приличаше на майка му.

„Така ли се е озовала в Гулд’гул?“

Ксан се освободи от обятията му и сложи ръка на сърцето му.

— А сега… сега тя се върна.

По бузите на старицата се стичаха сълзи, а раменете ѝ се тресяха, както от щастие, така и от мъка. Другите кетра’каи се събраха и я придърпаха сред себе си, оставяйки Райф някак празен.

Лира се приближи до него.

— Добре ли си?

Той я погледна и прочете в очите ѝ рядко състрадание.

— Ами… не знам.

Лира го хвана за ръката и я стисна.

— Нашата история понякога отказва да остане в миналото.

Той усети, че зад думите ѝ се крие някакъв по-личен смисъл. Любопитството му помогна да се овладее. Той понечи да я разпита, но тя пусна ръката му, явно изчерпала малките запаси от съчувствие в себе си.

— Трябва да продължаваме — каза Лира. — Не можем да стоим тук вечно.

Въпреки това мина още половин камбана, преди пак да тръгнат, следвайки сияещите стъпки на Шая. Всички се бяха умълчали от разкритията в този прокълнат тунел, или може би просто от умора. Най-вероятно и двете.

Пратик вървеше до Райф, вперил поглед в бронзовата загадка отпред.

Вниманието на Окования напомни на Райф за един въпрос, който почти беше забравил. Спомни си как Ксан бе прошепнала нещо в ухото на Пратик в поклащащата се каруца, хвърли поглед към старицата, която можеше да му е прабаба, и попита:

— Какво ти каза Ксан в каруцата? Прошепна ти нещо.

Пратик въздъхна и кимна към бронзовата жена пред тях.

— Каза, че Шая носи в себе си духа на стар бог, който още не се е успокоил напълно.

Райф се намръщи. Не знаеше много за боговете, а и не се интересуваше. Единственото, което знаеше за старите богове, бе, че те са бродили по земята много отдавна, по време на Панта ре Гаас, Забравените епохи. Били същества с огромна мощ и свиреп нрав, едновременно прекрасни в силата си и безмилостни в яростта си.

Опита се да си представи подобен бог в Шая — жена, която досега бе проявявала само доброта и кротка нежност.

„Не го вярвам.“

Въпреки това се сети за медното яйце, в което я бе намерил, взривено и разцепено. Спомни си силата ѝ, докато си пробиваше път през „Летящото пони“, разхвърляйки хората наляво и надясно. Според легендата краят на Панта ре Гаас дошъл, когато пантеонът на кралството заловил и покорил старите богове, и ги затворил за жестокостите им дълбоко в земните недра.

Плъзна пръсти по медната облицовка на тунела и потрепери от енергията, която усети да тече през метала като скрита буря.

Пратик забеляза вниманието му и цитира Ксан:

— „Един още по-древен корен, който принадлежи на старите богове“.

Райф свали ръката си и се взря покрай Шая в мрака отпред. Ксан твърдеше, че този тунел води до скалите на Булото, дома на Шая. Ако бе вярно, значи може би вървяха към студените огнища на тези сурови богове.

Нозете му забавиха ход.

„Може би не бива да тропаме на портите им.“

След още две камбани Никс забеляза светло петно далеч отпред в тунела. Подпря се на рамото на Аамон, за да ѝ помогне да се задържи и да продължи да върви.

„Най-после…“

Всички ускориха крачка, светлината сякаш ги теглеше напред. Все пак, въпреки изтощението, Никс се страхуваше да се върне при небето и гората. В този подземен тунел си бе отдъхнала от ужасите горе, но знаеше, че не могат да се крият тук вечно.

Светлината пред тях стана ослепителна в сравнение с мъждивото сияние на двете им лампи. Но докато се приближаваха към нея, очите на Никс свикнаха с мъгливия блясък. В последната си част тунелът загуби гладкостта си и стана грапав и изкривен. Изходът изглеждаше като разкъсан и металните му ръбове приличаха на медни зъби.

Когато стигнаха до края, всеки мина внимателно между тези стърчащи зъби, като се привеждаше и извиваше. Накрая всички излязоха през купчина обрасли с мъх и нашарени с лишеи канари. Входът на тунела бе така добре скрит, че лесно можеше да го пропуснеш, като медна змия, спотаена между камъните.

Взряха се в онова, което се простираше пред тях.

Светът свършваше малко по-нататък, преграден от отвесни черни скали. Ниски облаци обгръщаха тази мрачна стена, като вълни, разбиващи се в каменист бряг.

Никс вдигна глава, опитвайки се да види през мъглите какво има горе. „Булото на Далаледа.“ В Манастира бе учила за тези брулени от бури планини — или поне малкото, което бе известно за тях. Само най-дръзките рискуваха да идват тук и повечето от тях не се връщаха. Върналите се носеха фантастични истории за чудовища и ужасни зверове, дебнещи из гъстите джунгли.

Ксан ги поведе към отрупаното с канари подножие на скалите. Когато се приближиха, Никс видя стълби, изсечени в скалната стена — издигаха се и чезнеха в облаците.

Фрел също ги видя.

— Това трябва да са стълбите, по които се изкачват кетра’каите при ритуала Петрин Тол.