Беззвездната корона

Смяташе да изстреля едната стрела над мъглите и другата под тях. Всяко яйце щеше да избухне в малък облак от син дим. Трябваше да се надява, че войниците от легиона още са съсредоточени върху Спокоен кът. Ако ли не, щеше да се моли да помислят този сигнал за обикновен дим от лагерен огън.

Но повече от всичко искаше този сигнал да бъде уловен от „Врабчарят“.

„Ако корабът все още е там.“

Хвърли пак поглед към стълбите. Беше се посъветвал с Ксан, преди групата да тръгне. Тя му беше казала, че тунелът горе е на същото разстояние над мъглите, колкото и под тях. Като знаеше това, той можеше да следи в общи линии времето.

И той като Джейс изгаряше от желание да даде сигнала, но знаеше, че трябва да изчака.

„Прекалено е рано.“

Хвърли още един поглед към скалите.

Джейс също бе насочил вниманието си натам. Канти си спомни молбата на калфата към Никс.

„Трябва да се върнеш.“

Канти бе на същото мнение. Заболя го, като я гледаше как се изкачва по стълбите — много по-силно, отколкото би си признал. Напоследък все по-често трябваше да си напомня, че Никс може да му е сестра. Все пак не можеше да потисне напълно някои чувства, които бяха започнали да се разгарят в него, колкото и студена вода да изливаше върху тях.

Хвърли поглед към Джейс. Спомни си колко погрешно бе преценил калфата, смятайки го за мек и страхлив. Но сега, като го гледаше как се взира нагоре, успя да вникне по-дълбоко в сърцето му. Чувствата му грееха върху лицето му, пред очите на всички, без никакво смущение или страх.

Канти се извърна.

„Де да можех и аз да съм толкова смел.“

Никс примижа срещу ярката слънчева светлина. Засенчи очи от болезненото ѝ сияние, когато се изкачиха над влажната мъгла и излязоха на отрязък от стълбището, напичан от Небесния отец.

Макар че се радваше на сухия камък под нозете си, въздухът миришеше на огън и дим. Един поглед наляво ѝ разкри черно петно сред бялото море. То се вихреше около димен стълб, който се издигаше високо в небето.

Бе принудена да отклони поглед. Огледа стената до себе си, докато се катереше. По тъмния камък личаха сиви слоеве, от които стърчаха парченца черупки, сякаш бележещи дъното на древно море. Пред нея проблесна картина на същата тази стена от времето, когато Ксан ѝ бе пяла при първата им среща. Тя посегна и докосна една от черупките, чудейки се дали оттук е дошла украсата на тоягата на старицата — редица черупки, оформени да показват фазите на луната.

Свали ръка, спомнила си защо се изкачват към Булото.

„Лунопад…“

Погледна нагоре към Ксан, която вървеше най-отпред с един от разузнавачите, който ѝ помагаше и я пазеше. Следваха я три горянки, а Шая се изкачваше зад тях с Райф по петите си.

Никс се държеше на няколко крачки по-назад, все още несигурна какво да мисли за тази загадка, която блестеше пред нея. Щом излязоха на слънце, блясъкът на бронза бързо бе изсветлял до златно-медни тонове. Шая продължаваше да куцука на повредения си крак, но сега се движеше по-плавно, със сила, която растеше с всяка крачка. Скованата ѝ черупка сякаш се бе разтопила под слънцето в нещо по-меко и гъвкаво. Даже бронзовата ѝ коса се раздели на кичури, движени от вятъра, който облъхваше скалната стена.

Напрегнатите рамене на Райф също се отпуснаха, сякаш бе настроен към някаква песен, която само той чуваше и която го уверяваше, че Шая се възстановява.

— Тя е истинско чудо, нали? — обади се Фрел зад нея. Той бе последният на опашката, с изключение на Аамон, който беше най-отзад. — Нищо чудно, че ифлелен Рит я търси.

Никс хвърли поглед към бойния кораб, кръжащ около димния вихър. Изглежда, бе същият, който бе изсипал огън и смърт отгоре им. Тя не се съмняваше, че проклетият Изповедник е там.

Извърна се, уплашена, че вниманието ѝ може да привлече взора на кораба.

Забърза след Райф. Не биваше да стоят на тези стълби повече от необходимото, особено с тази бронзова фигура, сияеща на слънцето. Ксан явно разбираше това и ги поведе още по-бързо нагоре.

Никс все се озърташе предпазливо към огромния ветрокораб, но той продължаваше да обикаля бавно онова черно море, без да дава никакви признаци, че смята да идва насам.

Накрая стигнаха до входа на медния тунел, разкъсан също като онзи долу. Втурнаха се да се скрият от слънцето в тъмната му вътрешност.

Мракът беше непрогледен. Въпреки това кетра’кайският разузнавач изчака с махането на сенника на лампата си, докато не навлязоха дълбоко в тунела. Чак тогава Никс осъзна, че медните стени вече не сияят под нозете на Шая.

Фрел също го забеляза.

— Този тунел трябва да е лишен от енергиите на другия. Може би първият все още черпи сила от корените на Старата мачта, смучейки енергия от щедрото дърво. Но тукашният тунел, откъснат от онзи източник много отдавна, си остава безжизнен като всеки обикновен метал.

Никс повярва на алхимика, но това събуди у нея тревога. Ами ако всичко тук горе бе също толкова мъртво?

„Може би ще се окаже, че всичко е било напразно.“

Но нямаха друг избор, освен да продължат. Тя таеше една надежда, осланяше се на един признак, че на върха на Булото може все пак да има нещо.