Беззвездната корона

— Никс, това ли дойде да кажеш на игуменката?

Тя се вцепени, осъзнала, че е забравила.

— Не — възкликна и се обърна към Гайл. — Моят изгубен брат ме посети отново.

Джейс я хвана за ръката.

— Аз също го видях.

Тя го изгледа с благодарност и почерпи сила от твърдата му хватка, като преглътна сълзите, предизвикани от простичкия му жест, от тази проява на подкрепа и приятелство.

— Имах ново видение — каза тя и обясни за приближаващата буря, атаката на хиляди прилепи като мъст за жертвоприношението, което щеше да се извърши съвсем скоро. — Трябва да попречим на онези хора да изгорят пленения прилеп, иначе ще бъдем нападнати от въздуха.

Джейс се намръщи.

— Но откъде могат да знаят прилепите какво смятаме да правим тук, след като то още не е станало?

Никс знаеше отговора, колкото и смущаващ да бе той за нея.

— Щом аз знам какво си мисли онова по-голямо съзнание, може би и то знае какво си мисля аз.

Представи си отново как зрителната ѝ точка се прехвърляше ту насам, ту натам. Спомни си и яростта, надигнала се в нея, когато научи за жертвоприношението, и изгарящото желание да направи нещо по въпроса. Обикновено кротката ѝ същност никога не би предприела такова рисковано спасение.

„Откъде дойде това желание?“

Тя вдигна ръка и я сложи на гърдите си.

„В мен ли се роди? Или бе разпалено от тях?“

Преди да може да реши, оттатък стените отекна звън, който се усилваше с всеки удар на сърцето ѝ. Тя трепна.

Първата вечерна камбана.

Затаи дъх.

„Забавих се прекалено много.“

Вече бе станало късно.

Игуменката — явно отказваше да се предаде — се обърна към Фрел.

— Трябва да се намесим, но не съм сигурна, че само моята дума може да отмени кралска заповед.

Алхимикът кимна.

— Значи ще е нужна думата на принц. Ако успея да го убедя.

„Принц ли?“

Гайл пристъпи към Джейс и го хвана за ръката.

— Никс вече е привлякла вниманието на краля, а се боя, че скоро положението ѝ ще стане много по-тежко. Трябва да я заведеш на безопасно място.

— К… къде? — заекна Джейс.

— Някъде извън училището. Тук за нея вече не е сигурно. Засега я заведи у дома.

Никс не се съпротивляваше, когато двамата бързо ги подкараха към вратата, но един тревожен въпрос я гонеше по петите.

„Къде е истинският ми дом?“

17.

Канти подуши и завъртя очи.

„А пък си мислех, че аз мириша на блато.“

Премести се по-надалеч по покрива на училището, като се опитваше да мине от наветрената страна на големия космат бивол, но облакът мухи, кръжащи около флегматичния пърдящ звяр, го последва с жужене.

Водачът на животното — Бастан, синът на стария блатен жител — сякаш не забелязваше това, сновеше из цялата тази гадост и проверяваше ремъците на каруцата, като държеше погледа си извърнат от клетката върху нея. С достигането на деветото ниво биволът почти бе приключил работата си — трябваше да направи само още няколко крачки.

Планът бе достатъчно прост. Биволът щеше да изтегли каруцата между двете клади на върха на училището, а после щяха да я разпрегнат и да я оставят там. Между колелата ѝ щяха да натикат подпалки и да ги запалят. И каруцата и дървената клетка щяха да лумнат, сливайки за кратко двете клади в една.

На Канти му се струваше много по-лесно просто да избутат каруцата до някоя от двете клади и да се свършва. Но явно и йеромонасите, и алхимиците смятаха, че честта им ще бъде опетнена, ако техният огън пропусне възможността да участва в божественото възмездие на върха на Манастира.

Ето защо се бяха спрели на това решение.

Той изсумтя раздразнено.

„Хайде, приключвайте вече.“

От другата страна на кладите кметът се бе качил на каменен подиум и довършваше някаква величествена реч. За щастие ревът на пламъците заглушаваше по-голямата част от словоизлиянията му. От всичките му „слава на“ и „благословен/благословена да е“ изглеждаше, че Горен иска синът му да бъде оплакан подобаващо, но не по-малко жадува да излъска собствения си образ пред училищния елит и вирлианските гвардейци, събрани тук. Хората извън училището рядко имаха възможност да стъпят на деветото ниво. Даже рицарите бяха принудени да останат едно ниво по-надолу, обградили върха.

Вятърът смени посоката си и димът на кладите облъхна Канти. Той се задави от лепкавата смесица от горчиви алхимии и сладък тамян. Закашля се и отстъпи към смрадта на бивола. Една тлъста муха се възползва от тази възможност, за да го ухапе по ръката, а той я перна.

„Кога ще свърши всичко това?“

Сякаш в отговор на мисълта му зад кмета се отвори голяма двукрила врата — на мястото, където черните кули на алхимиците опираха в белите шпилове на йеромонасите. От вратата забързано излязоха двама души и се разделиха, за да поемат в различни посоки.

Единият беше Фрел, който тръгна да заобикаля кладите, запътен към него. Втората бе жена с корона от бели плитки, облечена в тържествена роба с черно-бял епитрахил на раменете. Тя се насочи към подиума, където стоеше кметът, вдигнал ръце към небето, готвейки се за нова възхвала на боговете. Жената — вероятно бившата учителка на Фрел игуменка Гайл — пристъпи към Горен и зашепна в ухото му. Ръцете на кмета увиснаха като крилете на спихнат ветрокораб.