Беззвездната корона

Докато подскачаха и се друсаха към осмото ниво, подир тях летяха още стрели. Железните им върхове цепеха въздуха и свистяха през дървената клетка. Няколко от тях сигурно бяха улучили звяра вътре — писъците му се извисиха и станаха толкова пронизителни, че Канти си помисли, че ще му се пръснат тъпанчетата. И определено накараха бивола да ускори още повече своя бяг.

Отпред група рицари с леки брони стояха скупчени в подножието на стълбите. Други прииждаха от цялото осмо ниво, привлечени от шума, Канти се надигна достатъчно, за да размаха ръка срещу тях, и изрева:

— Махнете се от пътя!

Мърморко ги призова към същото с уплашено мучене.

Рицарите ги послушаха и двамата и се пръснаха. Зад каруцата се разнесоха по-силни викове. Един поглед назад му разкри, че червенолики фигури тичат надолу по стълбите. Ви-рицарите прескачаха по няколко стъпала наведнъж, водени от Анскар, чието лице бе почервеняло още повече от обикновено.

Биволът и каруцата стигнаха до осмото ниво и се стовариха тежко върху него, обкованите с желязо колела вдигнаха рой искри. Няколко спици се пръснаха. Въпреки това каруцата продължи да трополи към следващото стълбище за надолу.

Вирлианските гвардейци ги гонеха, тичаха подире им като глутница вълци. Анскар се бе откъснал пред другите, с двамата си най-добри мъже до себе си. Крещеше им нещо, но думите се губеха сред громоленето. Без да забавят ход, двамата рицари свалиха от раменете си въжени намотки. Тръснаха тежестите в края им и те се разгънаха в закривени куки за захващане.

„Мама му стара!“

Канти измери на око разстоянието до следващото стълбище.

„Може и да успеем.“

А после лявото задно колело се откачи. Заподскача, вдигайки искри, сякаш решило да бяга самостоятелно. Въпреки това каруцата продължаваше да се носи напред, като се крепеше на останалите три колела.

„Но докога?“

Биволът стигна до края на нивото и се втурна надолу по следващата редица стълби. Каруцата го последва, задният ѝ край се клатеше бясно върху единственото останало там колело. Още въжета на клетката се скъсаха… а после цялата клетка се плъзна към Канти и Фрел. Прилепът зад решетките нададе вой и защрака свирепо с челюсти.

Канти се тръшна по задник и опря гръб в капрата зад себе си, а краката си — в решетките от желязно дърво. Клетката обаче бе тежка и продължи да пълзи напред. Фрел се опита да му помогне и посегна към нея.

— Недей! — изпъшка Канти, уплашен, че наставникът му ще изгуби пръстите си, ако не и цялата си ръка. — Държа я.

Не я държеше.

Мускулите му отказаха и клетката полетя към двамата. Единият крак на Канти хлътна между решетките. Предният край на клетката се блъсна в тях и ги затисна. Отровата на прилепа закапа върху обърнатото нагоре лице на Канти. Нокти разкъсаха панталоните му и се впиха в бедрото му.

„Значи така ще умра.“

Беше много по-драматичен край, отколкото някога си бе представял за себе си.

А после каруцата подскочи и клетката бе изхвърлена нависоко — и неочаквано се отдели от лицето му, а кракът му се изхлузи от нея. Пред погледа на Канти тя се преметна през задния край на каруцата.

Той се надигна на колене и се опита да проумее това чудо.

На върха на стълбището двамата ви-рицари на Анскар бяха увили краищата на въжетата си около някакви статуи от двете му страни, а куките се бяха закачили за решетките. Дръпнатата клетка се килна, стовари се върху стълбите и се разби с трясък.

Анскар явно бе подготвен за това. Втурна се надолу по стъпалата, замахна с една мрежа и я метна високо. Тя полетя, въртейки се във въздуха, към останките от клетката и плененото животно вътре. Прилепът се мяташе да се освободи. Крилата му строшиха още пръти от решетката; ноктите му късаха парчета кожа. Накрая успя да измуши глава и защрака с челюсти във всички посоки, прилепил уши към черепа си. Помъчи се да се измъкне. Протегна врат и нададе отчаян вой, сякаш се давеше в отломките.

А после тежката мрежа, преплетена с множество шипове, падна върху всичко това.

Докато каруцата продължаваше да се носи надолу по стълбите, Канти прие неизбежното. Беше се провалил. Прилепът се протягаше към него и във всеки негов гърч личеше отчаяние. Това бе безплодна битка. Щом бъдеше усмирен, щяха да го замъкнат обратно при огъня и да го изгорят жив.

Канти се взираше в поражението си, без да отмества поглед.

„И все пак тази вина няма да падне върху мен.“

Прилепът също се взираше в него. Лесно се различаваха страхът и мъката в червените му очи.

— Какво правиш? — попита Фрел.

Канти не искаше — не можеше да му отговори. Надигна се на едно коляно и вдигна лъка си. Сложи стрела и изпъна тетивата от животинско черво до бузата си. Оперението на стрелата погъделичка ухото му, докато се целеше.

„По-добре това.“

Пое си дълбоко дъх и пусна тетивата.

Стрелата полетя…

И се заби право в едното пламнало червено око.

Болка избухна в черепа на Никс и тя изкрещя. Притисна с длан лявото си око. Светът изведнъж потъна в мрак. Тя не улучи следващото стъпало и полетя надолу по забраненото стълбище.

Джейс я улови, преди да е паднала лошо на каменния под.

— Какво стана?