Беззвездната корона

Сведе отново глава от висините и заби поглед в улицата. Знаеше, че домовете и работилниците от двете страни са от бял мрамор и с покриви от глинени плочи в сини и тъмночервени разцветки, за да отразяват по-добре блясъка на Небесния отец. Макар че вече не го правеха. Вековете бяха напластили сажди по стените и бяха притъпили всеки блясък до мътна сивота. Само по време на твърде краткото зимно Освежаване, когато ветровете най-после задухваха и отнасяха част от димния облак, някои от жителите се опитваха да изстържат мръсотията. Но това бяха напразни усилия, защото ветровете винаги утихваха и покривалото се връщаше, за да легне отново тежко над града. Макар че при всяко Освежаване повечето хора пееха хвалебствени химни на боговете, Райф не можеше да бъде излъган. За него ветровете не бяха нищо повече от полъха на ковашкия мях, който разчиства дима само за да позволи на огъня да се разгори по-силно.

Криволичеше по улиците, тесните проходи и нагоре по ронещите се стъпала и се изкачваше все по-високо над пристанището. Накрая, тъкмо когато отекна втората вечерна камбана, мина под една островърха арка, образувана от два големи кръстосани чука, и излезе на централния площад на Наковалнята. От двете му страни се издигаха високи сгради. Отляво се намираше Монетният двор на Короната, където монетите на кралството се ковяха и пазеха зад стени от желязо и стомана. Право пред него бе Съдебната палата, център на правосъдието в Наковалнята. От двете страни на входа ѝ висяха знамена, едното с кръстосаните чукове на Гулд’гул, а другото с короната и слънцето на кралство Халенди.

Райф наведе глава още по-ниско, докато завиваше надясно, придържайки се към сновящите тълпи на дневната и нощната смяна, които разменяха местата си. Освен това се прегърби и подви леко колене, за да изглежда по-нисък. Не искаше да стърчи над тантурестите гулд’гулци наоколо с високия си ръст, който се дължеше на смесената му кръв.

Въпреки това можеше да се закълне, че усеща свинските очички на архишериф Лаач да се взират от високия му кабинет към тълпите долу, търсейки един определен крадец.

„Въобразяваш си, Райф. Стига си треперил вече.“

Напомни си, че избягва разкриването вече близо две седмици, след като керванът от мините на Варовиково най-после бе спрял в Наковалнята. По време на хаоса на разтоварването се бе изнизал покрай каруците, като подмина двата гигантски пясъчни рака, които димяха насред бъркотията, заливани с вода, за да се охладят бронираните им черупки. Кочияшът им ги успокояваше допълнително с нежната мелодия на юларната песен; всяка нотка проникваше до възелчето мозък под цялата тази броня и мускули, за да установи контрол.

Това бе жална мелодия, много подходяща за завръщането на Райф в Наковалнята. Даже бе поспрял да послуша, долавяйки самотата в напева на кочияша. За момент тя го бе завладяла, също както двата гигантски рака. Макар че такъв талант бе рядък и добре платен, притежателят му често бе избягван от хората. Докато градовете се разрастваха, поглъщайки нови и нови земи, една такава нежна връзка с природата, с дивите кътчета на света, бе обект на присмех, останка от друга епоха, когато хората са се борили срещу зъбите и ноктите, срещу леда и огъня.

След известно време, под прикритието на парата и песента, Райф се бе измъкнал и бе потънал в димното покривало на Наковалнята. Разбира се, не бе дошъл тук сам. Загадъчната бронзова жена го следваше, лепнала се за него като магнит за желязо.

Тя си оставаше все същата загадка. Нещата не се улесняваха от това, че трябваше да я държи заключена в стаята си в един бардак близо до пристанището, където не задаваха много въпроси и никой не си правеше труда да оглежда хубаво другите. Освен това тя бе станала странно мудна, не проронваше нито дума и почти не помръдваше, а светлината в очите ѝ бе отслабнала до слабо мъждукане. Той подозираше, че това има нещо общо с димния покров над града, който скриваше слънчевата светлина. Доколкото можеше да прецени. Небесният отец я подхранваше по някакъв магически начин и тъй като тук Неговият лик бе почти скрит, тя бе посърнала като клашианска роза зиме.

Състоянието ѝ будеше тревога, но не бе толкова притеснително като опасността да ги заловят отново. Той си бе мислил дали просто да не я изостави. Щеше да му е много по-лесно да избяга от Гулд’гул, без да тегли зад себе си тази бронзова котва. Но не можеше да го направи. Без нейната помощ тогава във Варовиково нямаше да е свободен. Представяше си какво щяха да направят с него, ако го бяха хванали: набитото му на кол тяло пред мината, наръфано от гризачи и накълвано от лешояди.

„Дължа ѝ живота си.“