Беззвездната корона

Изгарящата болка продължи още миг, после заглъхна до леден студ. Тя свали ръката си и зрението ѝ се върна.

— Аз… не съм сигурна.

Обаче знаеше какво е станало.

Докато гледаше тревогата на угриженото лице на Джейс, тъмна буря се надигна в дъното на съзнанието ѝ. С всеки миг растеше все повече, подклаждана от ярост.

Тя се сви уплашено пред нея.

Джейс ѝ помогна да се изправи.

— Никс, какво стана?

Тя се обърна и се взря нагоре, разбрала истината.

— Провалихме се. Те идват.

VI. Мъдрост, записана в бронз

Най-истинската мъдрост е да приемеш, че не знаеш, а най-голямата лудост е да вярваш, че знаеш всичко.

Афоризъм от Хестариан Старши

18.

Райф мразеше лятото, особено в знойния задух на Наковалнята.

Когато първата вечерна камбана отекна над града, той забърза по един сенчест проход, свързващ две улици. Беше увит в леко кално-бежово наметало, което стигаше до глезените му, и носеше сандали, за да не изгори стъпалата си на горещия калдъръм. Вървеше бързо, със спусната ниско над очите качулка, и приличаше на много от дневните работници, които се прибираха прегърбени вкъщи, или на онези от нощната смяна, които навъсено крачеха в другата посока.

Почти никой от тях не вдигаше глава.

Също като него, целият град гледаше да се скрие от Небесния отец. С наближаването на средата на лятото слънцето се намираше близо до най-високата си точка в източното небе. Макар че до този важен момент оставаха още три дни, някои къщи вече бяха накичени с ярки панделки по прозорците или с газени лампи, светещи зад алени и лилави стъкла, които се опитваха да внесат малко веселие в сумрака. Предстоящото празненство — Средлетният цъфтеж — бе опит изкуствено да се разведри най-мрачното време от годината. На Райф това винаги му се бе струвало върха на покорството, като гледаше с каква готовност хората от града приемаха мрачния ред в Наковалнята.

„Какво можеш да направиш?“ се изричаше тук също толкова често като „добро утро“ или „майната ти“. Подобно на бивол, бит толкова често, че се е научил да пренебрегва ударите на тоягата, гражданите на Наковалнята просто бяха свикнали с окаяното си положение. Влачеха съществуванието си от един ден към следващия, докато накрая легнат преждевременно в гроба си в пламтящите пясъци. Беше дребна милост, че малцина от тях преживяваха четирийсетия си рожден ден.

И причината за такава ранна кончина се виждаше ясно при всеки техен дъх.

Райф подръпна ленения шал, покрил устата и носа му — було, което всички граждани носеха, за да филтрира саждите и дима, заплашващи ги с преждевременно почерняване на белия дроб. Смъртоносният покров надвисваше най-тежко лятно време, когато откъм морето почти не полъхваше вятър. И вместо да ги предпазва от слънчевата топлина, черното покривало само я задържаше по-близо до града и го задушаваше.

Райф слушаше ниското бучене, носещо се непрекъснато над целия град — наричаха го Тътена на Наковалнята. Източникът му беше същият като на покривалото от сажди и пепел. Стотици грамадни комини, бълващи огън и дим — като някакви обсадни кули — се издигаха от всички страни. Те бележеха безбройните топилни пещи, рафинерии, ковачници и фабрики за дестилиране на газ в града. Всички мини в цял Гулд’гул пращаха добива си в Наковалнята. Градът бе твърдото желязо, върху което се ковяха суровите руди, камъни и соли, преди да бъдат разпратени из Короната.

Райф стигна до една по-голяма улица и се вля в мрачното движение на тълпата, като избра потока, движещ се нагоре. Тук над пътя бяха окачени ярки празнични гирлянди. По много от тях имаше мънички вдигнати флагчета, символизиращи платната на хилядите кораби, пристигащи и заминаващи от Наковалнята, било по море като тежките рудоносци, било по ефирните ветрове като пълните с газ великани, които превозваха безопасно скъпоценни камъни над гъмжащите от пирати води.

Сякаш призован от тази мисъл, един ветрокораб мина над главата му, плъзгайки се през черния покров. Беше се насочил към доковете на Въздушен пристан, високия хребет, бележещ най-източния край на Наковалнята. Райф се загледа с копнеж в него.

„Ех, да можех…“