Беззвездната корона

И все пак това не бе единствената причина. Даже когато бе мудна, той много пъти я улавяше да го зяпа, да го изучава с немигащи очи, сякаш постоянно го преценяваше. Но това не беше студен оглед. В леко смръщеното ѝ чело и извитите надолу устни той долавяше дълбока тъга. Това изражение му бе познато. Когато беше малък, все още чирак в гилдията, попадна на едно кльощаво куче, полупрегазено от каруца с руда. Беше още живо, но на ръба на смъртта. Въпреки всичко той го прибра в стаята си в Дома на гилдията, уви го и му даде мокър парцал, за да утоли мъчителната му жажда. Не знаеше защо го направи и разбира се. Лира, господарката на гилдията, му се скара — настояваше, че с нищо не би могъл да му помогне. Правотата ѝ се доказа ден по-късно. Палето умря в скута му, навряло нос под едната му ръка, но тези кехлибарени очи нито за миг не се бяха откъснали от лицето му, даже докато животът в тях гаснеше. Той знаеше, че неговото изражение тогава не е било много по-различно от това на бронзовата жена сега, докато го гледаше — някаква смес от скръб и тревога, извираща от голяма нежност.

„Така че как бих могъл да я изоставя?“

Понякога даже се чудеше дали тя не излъчва мълчаливо някаква разновидност на юларната песен, с която го омагьосва и привързва към себе си. Или може би той самият представяше нещата в романтична светлина, за да скрие истинската си причина: собствената си алчност. Тази жена несъмнено бе много ценна и вероятно можеше да бъде продадена за теглото си в злато.

В крайна сметка, каквато и да бе причината, той нямаше да я изостави. Ето защо бе прекосил цялата Наковалня, за да стигне до централния площад.

Вдигна забуленото си лице, за да огледа кулите без прозорци вдясно от Съдебната палата. Това бе градският затвор.

Тръгна към стълбите, водещи към сводестия му вход. В момента желязната решетка бе вдигната и по долния ѝ край се редяха остри шипове, като зъбите на някакъв голям звяр. При тази гледка Райф преглътна, изнервен, уплашен да не го глътне пак това чудовище. Преди две години бе гнил близо месец в една гореща килия, докато течеше процесът му, преди накрая да го осъдят и да го пратят в мините на Варовиково.

Въпреки това продължи към стълбите.

„Няма друг начин.“

Докато минаваше зад една почерняла от сажди статуя на окования бог Ирл, свали лекото си наметало и го остави да падне зад него. Продължи и излезе отново пред погледите на хората на площада, наконтен в черни бричове и туника, и късо наметало в тон с тях, на което бяха изобразени кръстосаните златни чукове на Наковалнята. Това бе официалното облекло на затворнически надзирател. Не беше трудно да се сдобие с него. Просто бе последвал един надзирател в един от многото пристанищни бардаци. Изчака мъжът да започне да пъшка в платена страст, промъкна се в стаята и взе каквото му трябваше. Дори отегчената жена, застанала на четири крака с вдигната фуста, не чу тихото му влизане. За щастие през годините във Варовиково уменията му да се движи невидим и нечут не бяха ръждясали.

Оттук нататък обаче щяха да са му нужни повече умения.

Стигна до стълбите и тръгна нагоре към отворения портикул. Накрая свали шала си, защото знаеше, че в затвора лицата не се крият. Скоро след пристигането си в Наковалнята бе боядисал косата си в сламенорусо, а през последните две седмици си бе пуснал къса брада, в момента намазнена и също боядисана.

Въпреки това, докато минаваше под шиповете на решетката, потисна една тръпка, долавяйки иронията в действията си.

„След като избягах от един затвор, сега влизам в друг.“

Застанал пред решетките, Райф се взря в мършавата фигура в килията. Тя изглеждаше сякаш някаква сянка бе придобила форма, скулптура от полиран абанос. Мъжът, който трябва да бе с няколко години по-млад от неговите трийсет, стоеше с гръб към вратата. Беше гол, с изключение на железния нашийник на врата му. Черната му кожа бе нашарена от задника до раменете с белите белези на бичовете. Главата му бе покрита с тъмна четина. Явно не му бяха позволили да я поддържа бръсната тук, както бе типично за Окованите — и мъже, и жени.

Райф се озърна наляво-надясно, за да се увери, че в това затънтено кътче на тъмниците няма други надзиратели.

— Искам да говоря с теб — каза нарочно грубо.

Мъжът въздъхна и се обърна, разкривайки хипнотични виолетови очи — както и една черта, характерна единствено за Окованите. Между краката му имаше само туфа косми и обезобразени останки. Всички мъже от неговия орден биваха скопявани, за да станат евнуси. Жените също биваха осакатявани, така че никога да не раждат деца, никога да не изпитат удоволствието от единението.

— Какво искаш? — попита Окованият. Гласът му бе спокоен и в него нямаше и помен от страх, което не бе изненадващо, като се има предвид през какво бе преминал в живота си. Леката напевност в гласа му разкриваше клашианския му произход.

Райф пристъпи по-близо до решетката.

— Нека започнем с името ти, за да се опознаем по-добре.

— Аз съм Пратик, окован към Релис им Малш.

— Доколкото разбирам, господарят ти също е задържан тук, обвинен в шпионаж за Южен Клаш.