Беззвездната корона

Но не това бе най-опасното в нея. Имаше си причина тя да е господарка на гилдия в Наковалнята вече повече от десетилетие. Той отдавна бе научил, че умът ѝ е хлъзгав като омазани с масло павета в дъжда. Лукавството ѝ правеше почти невъзможно човек да запази равновесие, когато е изправен срещу нея. Уменията ѝ бяха толкова страховити, че Райф понякога се чудеше дали талантът ѝ не е магически или подхранван от алхимии. Навремето той често я предизвикваше на игра на „рицари и мошеници“, но тя го разгромяваше всеки път, събаряйки царя му на дъската без никакво видимо усилие.

„Така че каква надежда имам сега?“

Мисълта ѝ без съмнение вече бе на десет крачки пред него, готова да противодейства на всеки негов опит за бягство. С всеки удар на сърцето си той усещаше как железните челюсти на капана се сключват.

Тя скъси разстоянието помежду им, погледът ѝ не се откъсваше от неговия — а после го подмина, като го ръгна с лакът. Заговори на шерифа и кимна към суматохата край портикула.

— Лаач, трябва да заведем това копеле с плитката в кулата, преди надзирателите да са започнали да падат на колене и да молят за благословия.

Архишерифът изсумтя в знак на съгласие и закрачи бързо напред, за да посрещне Рит.

Лира хвърли още един поглед на Райф. Лицето ѝ бе непроницаемо.

„Що за нова игра е тази?“

Въпреки опасността той както винаги бе поразен от красотата ѝ. Русата ѝ коса бе подрязана равно на нивото на раменете. Очите ѝ с цвят на мед блестяха ледено, оградени от остри скули. Единственото меко нещо в нея бяха пухкавите ѝ устни. И макар че тя много пъти го бе вкарвала в леглото си, никога не му бе позволила да вкуси тези устни.

Когато Лира се обърна и се отдалечи, той забеляза, че се е облякла така, че да подчертае извивките си. Дрехите ѝ от лен и кожа бяха пристегнати силно в кръста, гамашите прилепваха към краката ѝ като втора кожа. И макар че бе дребничка като повечето гулд’гулци, имаше гъвкави крайници, изваяни от мускули толкова яки и жилести, че той би се заклел, че са преплетени със стомана. Особено добре помнеше силните ѝ крака, увити около задника му и настояващи той да се представя по-добре.

„Но какво иска сега? Защо не вдига тревога?“

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че никога не е успявал да я надхитри в миналото, камо ли да разплете сложните ѝ кроежи. Затова се възползва от тази загадъчна отстъпка, за да сграбчи ръката на Пратик и да го поведе настрани. Избра път, който заобикаляше зяпачите около Изповедника, и когато ги подминаха, излезе бързо през портикула на открития площад.

Не знаеше дали Лира изобщо погледна пак към него.

И не го интересуваше.

„Стига ми, че все още съм свободен.“

Продължи напред, като полагаше усилия да не тича.

— Стой до мен — каза на Пратик. — Имаме да извървим бая път.

„И вероятно да се отървем от цял орляк сенки.“

Това бе единственото възможно обяснение. Лира със сигурност знаеше цената на онова, което Райф бе откраднал, и го искаше за себе си. Сигурно се надяваше, че той ще отведе хората ѝ до скривалището си. Докато беше вървяла с Лаач към портикула, вероятно им бе дала сигнал — понеже те нямаше как да не са на площада. Със сигурност разполагаше с целия състав на гилдията и бе избрала най-добрите преследвачи.

„Само че няма по-добри от мен“, помисли си Райф с известна гордост — която се надяваше да не е неоправдана. Докато се насочваше към кръстосаните чукове на главната арка на площада, се огледа. Търсеше очи, които се задържат твърде дълго, или тела, които си променят курса в посока към него. Набеляза неколцина подозрителни, но бе сигурен, че има и още. А което бе най-лошото, не се съмняваше, че вестта за забелязването му се разнася бързо пред него.

Следван от Пратик, той положи всички усилия да стигне до пристанището. Познаваше града добре. Избираше най-тесните улички, в които нямаше хора. Минаваше през магазини и задни дворове. Търсеше виещи се пътища и често се връщаше назад. Влезе в една задимена ковачница, където човек трудно можеше да види дори пръстите на протегнатата си ръка, подхвърли на ковача един сребърен орел и взе две наметала, за да скрият надзирателските им одежди.

Щом излязоха пак на улицата, продължи по криволичещия си маршрут. Накрая зловонният въздух се изпълни с мирис на сол, а неизменният Тътен на Наковалнята се смеси с крякането на чайки.

— Насам — изсумтя Райф на спътника си.

Вече бяха стигнали до Котела, тесен тъмен лабиринт в подножието на най-големите комини на града. Тук въздухът бе само сажди и пепел, а калдъръмът под нозете им бе покрит с кал и изпражнения. В Котела всички хора с лоша репутация намираха своя дом. Райф поведе Пратик през лабиринта от тесни улички, които образуваха квартала на разврата, стигна до една врата и се шмугна вътре.

Поспря, колкото да напомни на Пратик:

— Нито дума.

На такова място бе рядкост да видиш клашианец — а камо ли скопен Окован. Райф не можеше да допусне напевният акцент на мъжа да събуди някакви подозрения.