Беззвездната корона

Четвъртата камбана бе отекнала преди малко, така че нямаха време за грешки и забавяния. Тепърва им предстоеше да прекосят Наковалнята и да стигнат до Въздушен пристан, където бяха закотвени ветрокорабите. Ако изпуснеха своя кораб, щеше да им се наложи да чакат до утре — а Райф знаеше, че не могат да си позволят такъв риск.

„Не и след като Лира вече е надушила дирята ни.“

Макар че ветрокорабите за къси разстояния пътуваха през териториите по цял ден, онези, на които им предстоеше по-дълъг път, заминаваха само вечер поради някакви капризи на налягането, ветровете и магнитните енергии, които Райф не разбираше. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че трябва да са на този кораб преди последната камбана.

Огледа за последно групата, като спря поглед върху тънките намотани верижки в ръцете на Пратик. Когато каретата им стигнеше до Въздушен пристан, тези верижки щяха да свържат нашийниците им с гривните около ботушите на Окования.

Пратик местеше верижките от ръка в ръка и дрънчеше нервно с брънките им. Ако го разкриеха, преди да е успял да заведе бронзовото съкровище пред трона на бог-императора, вероятно щеше да бъде убит, задето се е представял за кралски търговец.

— Готов ли си? — попита Райф.

Отговорът не дойде от Пратик. Приглушен трясък привлече погледите им към тайната врата на отсрещната стена. Всички се вцепениха, когато до тях долетяха викове, последвани от смразяващ кръвта писък.

Пратик обърна ококорените си очи към Райф.

„Лира…“

Райф блъсна Окования към вратата, после се завъртя към бронзовата фигура. Хвана я за ръката, уплашен, че тя може да се е върнала вече към ленивия си сън. Но дланта ѝ бе още топла през тънката коприна на ръкавицата. Меки пръсти се свиха върху неговите.

— Трябва да вървим, Шая — прошепна той. Това беше името, което ѝ бе дал.

Не знаеше дали то означава нещо за нея, но за него идваше от майка му, или по-скоро от родната ѝ земя, за която тя често разказваше. Шая бе малка птичка от зелените гори на Облачен предел. Оперението ѝ беше в искрящо медно и златно и тя чуруликаше сладко в тъмните дебри на безкрайните гори. Но освен това бе и свирепа — като повечето създания, оцеляващи в онези мъгливи планини — и бранеше гнездото си с остри нокти и закривена човка.

Той смяташе името за подходящо.

Тя се обърна към него, очите ѝ сияеха слабо през воала. Кимна му лекичко и го последва, когато я поведе към вратата. Пратик вече бе вдигнал залостващата греда и я бе оставил настрани.

— По-бързо — подкани ги Окованият и трепна, когато до тях достигнаха нови трясъци и викове.

— Не. — Райф си представи как Лира и хората ѝ вилнеят из стаите и го търсят. — Вървим, сякаш всичко това няма нищо общо с нас.

Махна на Окования да излиза — Пратик трябваше да играе своята роля, като ги води. А не обратното. Окованият потрепери, но мина през вратата и излезе в коридора. Докато вървяха към стълбите, крачката му се ускори, вероятно подклаждана от страха му.

— По-бавно — предупреди го Райф.

Пратик се подчини.

Стигнаха до стълбите. Щом тръгнаха надолу, стъпалата заскърцаха под тежестта на бронзовата жена. Райф се страхуваше, че може да се счупят. Но все пак стигнаха благополучно до общата стая, която бе обзаведена по-добре, с кушетки с възглавници и лампи с цветни стъкла, хвърлящи розово сияние. Проститутките тук стояха по-изправени, гърдите им бяха вирнати по-високо. Матроната на заведението не показа и следа от смайване при внезапната поява на един търговец и неговата двойка Оковани. Райф не бе изненадан. Любопитството не носеше нищо хубаво в Котела.

Без да обели и дума, Пратик ги изведе на улицата. Там ги чакаше затворена карета, вече уредена от Райф.

Кочияшът, който чакаше до двете яки аглероларпокски понита, се втурна към тях.

— Заповядайте — каза и побърза да отвори вратата на каретата.

Пратик изигра добре ролята си и отказа протегнатата ръка на мъжа, който искаше да му помогне да се качи. Вместо това му хвърли поглед на високомерно презрение. Никой не дръзваше да докосва един имри.

— Извинявам се, извинявам се — изломоти мъжът.

Пратик се вмъкна в каретата и се дръпна по-навътре, за да могат да влязат и те.

Райф побутна Шая след него. Тя изви врат, оглеждайки всичко наоколо. Когато се качи, каретата се наклони от тежестта ѝ, но кочияшът не забеляза това — още се тюхкаше, че е проявил неуважение.

Райф също огледа тясната уличка. Позволи си да въздъхне, от което воалът му запърха. Нямаше и следа от Лира или някой от хората ѝ. Доволен, той се качи в каретата.

Тъкмо се привеждаше да дръпне вратата, когато отекна разтърсващ гръм, достатъчно силен, за да събори няколко керемиди от покрива на бардака. Те се разбиха на калдъръма.

Облаците над тях се озариха, когато пламъци заиграха някъде над билото на покрива.

Райф си представи заведението от другата страна взривено и горящо.