Беззвездната корона

— Как… как смееш? — каза с надменно раздразнение. — Тази карета е клашианска територия, докато ние сме в нея. Ако влезеш, ще наредя да ти съдерат кожата от бой за такава обида към честта на Имри-Ка.

Пред тази буря от високомерие бикът се отдръпна. От вратата огледа бегло каретата и погледът му се спря първо на забулената фигура на Шая, а после на Райф. Райф вдигна ръка и опипа фалшивия железен нашийник на врата си, за да имитира нервност, но най-вече за да изтъкне положението си на Окован роб.

— Дъхът ти ме отвращава — продължи Пратик — и омърсява светостта на личното ми пространство. Махай се, преди да съм се ядосал наистина.

Лицето на мъжа потъмня, но той не направи нов опит да влезе. Вместо това изрева на двама биячи зад себе си:

— Огледайте хубаво колата. Уверете се, че не се е лепнал някой нередовен пътник.

Докато двамата обикаляха каретата, Райф се взря над раменете на бабанкото. Уплашената тълпа напираше срещу кордона. Хората на Лира ругаеха и се мъчеха да я удържат. Смъкваха качулки, събаряха мокри парцали от усти и носове и оглеждаха всяко лице, преди да изблъскат човека през блокадата.

А после редицата от мъже се размърда. Райф се вцепени на седалката и прокле късмета си.

„Ама разбира се, че ще е тук.“

Видя как Лира сряза с ножа си шала на някакъв прегърбен мъж. Повдигна брадичката му с върха на острието, намръщи се на видяното и изблъска мъжа зад себе си. Устните ѝ се раздвижиха в мълчалива ругатня, докато сграбчваше за яката следващия, който имаше телосложението на Райф.

Ръцете на Райф се свиха в юмруци.

„Всичко това заради мен.“

Накрая Лира избърса покритото си със сажди чело и пусна една жена и момче да минат забързано покрай нея. В следващия момент погледът ѝ се извъртя към каретата и тя направи крачка към нея.

Бабанкото забеляза интереса ѝ, докато неговите хора завършваха огледа и поклатиха глави, вдигна ръка, помаха на Лира и изрева:

— Черни клашианци! — Плю с отвращение на земята. — Всичките. Нищо друго.

Очите на Лира се присвиха. За миг тя се взря право в забуленото лице на Райф.

А после тълпата връхлетя върху целия кордон. Неколцина си пробиха път през него и побягнаха. Огънят се разпростираше бързо из мръсния Котел и уплашеното множество бе започнало да си мисли, че пламъците са по-опасни от мечовете. Лира сграбчи за качулката някакъв мъж, който се опитваше да се шмугне покрай нея, и го дръпна назад.

Бабанкото взе това отклоняване на вниманието ѝ за разрешение и извика на кочияша:

— Карай!

Мъжът нямаше нужда от допълнително окуражаване. Изплющя с юздите и понитата потеглиха. Каретата подмина блокадата и започна да се отдалечава от Котела. Скоро вече се носеха по по-широките улици на града.

— Успяхме — промълви Пратик и се отпусна немощно на седалката си.

Райф му се намръщи заради това че е дръзнал да огласи подобна надежда с думи. Той самият остана със затаен дъх, докато огньовете зад тях не се смалиха до смътно сияние. Едва тогава най-после издиша. Даже си позволи миг на тихо ликуване. Представи си пак как пръстът му посяга и събаря царя върху дъската. От цяла вечност бе мечтал да спечели тази игра.

„Най-после…“

Обърна се пак към огненото сияние.

След като Лира бе останала зад гърба му, вече никой не можеше да ги спре.

От балкона на кабинета на архишерифа на върха на Съдебната палата Изповедник Рит гледаше огньовете, обхванали района край пристанището. Далечните гърмежи бяха привлекли двамата с Лаач навън, но шерифът вече се бе върнал в стаята и крещеше заповеди. Вестоносци и стражи бързаха насам-натам — Лаач координираше с кмета на Наковалнята как да овладеят пламъците, преди да са се разпространили още повече.

Рит остана на балкона, опитвайки се да отгатне значението на вихрещата се пепел и пламтящата жарава. За разлика от Лаач, той отказваше да припише този пожар на лош късмет и случайност. Съзираше цел зад всяка огнена спирала.

Ръцете му се вдигнаха към кожената лента през гърдите на сивата му роба — неговия Изповеднически крист. Пръстите му пробягаха по затворените джобчета по дължината му. Кристовете на повечето му братя не съдържаха друго, освен сладникави амулетчета и сантиментални дреболийки, като всяко джобче бе предназначено да увековечи дългия път на собственика към свещения му ранг на Изповедник.

Но не и неговият.

Пръстите му разчитаха жигосаните върху кожата символи. Всяко от свещените джобчета криеше мрачни талисмани и знаци на черни алхимии. Той носеше кесийки със стрити на прах кости на древни зверове, които вече не бродеха под Небесния отец, но прахът им гъмжеше от древни болести. Други джобчета съдържаха мускалчета с могъщи еликсири, извлечени от суровите създания, оцеляващи по замръзналите граници на далечния запад. Трети криеха ампули с отрова от зверове, които пълзяха, ровеха и се хлъзгаха през обгорелите пустини на далечния изток. Но най-ценни от всичко бяха откъслеците от древни текстове, навити на рулца и прибрани в кесийки; избледнялото им мастило бе нечетимо, но загатваше за изгубени алхимии на древните, за най-мрачни изкуства, скрити преди написването на историята на този свят.