Беззвездната корона

Все пак страхът поглъщаше угризенията му. Той се взря в бронзовата фигура на Шая, която бе застинала студена и неподвижна. Зачуди се дали ще успеят да я размърдат достатъчно, за да я качат на ветрокораба. И то при положение че изобщо стигнат навреме до доковете горе. Петата вечерна камбана бе ударила, когато каретата наближи хребета, смесвайки се с далечните сигнали за тревога откъм пристанището, и той очакваше последната камбана да удари всеки момент.

На отсрещния прозорец Пратик се вцепени и прошепна:

— Ела да погледнеш.

Райф се плъзна по седалката към Окования.

— Какво има?

Пратик посочи ниските тъмни облаци, обвили върха на Въздушен пристан. Нещо голямо си проби път през тях, като огромен бял кит, плъзгащ се по мрачното небе.

Райф се напрегна.

Един ветрокораб вече потегляше.

Опасявайки се от най-лошото, той изви глава нагоре. Долната част на корпуса и килът на кораба разсичаха облаците като могъщия меч на небесния бог Пиул. Само че това острие бе направено от дърво и се държеше от лепило и стоманени ленти, изковани леки и здрави с помощта на алхимии, известни само на специална каста корабостроители. По форма корабът приличаше на тумбеста баржа, но вместо мачти железни въжета се протягаха и чезнеха в облаците горе, скриващи големия балон с газ, на който висеше.

Райф потърси с поглед флагчетата на кърмата, за да види кой точно е този ветрокораб, но преди да успее, той се издигна по-високо и се стопи в мрака.

Обърна се и срещна погледа на Пратик. Двамата бяха завладени от една и съща тревога.

„Ами ако корабът ни е отлетял по-рано?“

Райф се премести от другата страна и подаде глава през отворения прозорец. Бързо я прибра отново, защото едва не му я отнесе биволска каруца, която се носеше надолу по стръмния път, след като бе разтоварила стоката си горе.

Взел си поука, Райф надзърна по-предпазливо.

Дълга върволица товарни фургони и каруци пълзеше бавно по Зигзагообразния път към върха. Още повече се връщаха надолу, след като си бяха свършили работата. Кочияшът на каретата им се опитваше от време на време — с ужасен риск — да задмине тези пред себе си. Допълнителната жълтица, обещана му от Райф, явно му вдъхваше смелост.

Райф се отпусна пак на седалката; знаеше, че не може да направи нищо повече. Оттук нататък всичко зависеше от боговете — не че някой от тях му се бе усмихвал в последно време.

След още четири завоя каретата най-после изравни хода си и излезе на равното било на Въздушен пристан. Тук въздухът бе също толкова гаден като в Котела, натежал от сажди и почти невъзможен за дишане. Навсякъде шетаха хора, притиснали кърпи върху носовете и устите си.

Райф не им обърна внимание, докато каретата извиваше, за да се нареди при другите фургони и каруци. Огледа мястото. През повечето дни три или четири кораба напускаха Наковалнята всяка вечер. Здрачът правеше трудно да се различи кой кораб вече е потеглил. Дори от толкова близко разстояние корабите си оставаха мъгливи великани в дървените си легла, а балоните им се губеха в сумрака горе.

Разчете знаците, изписани на корпусите на двата най-близки: короната и слънцето на Халенди и извитите рога на Аглероларпок.

„Не, не, не…“

А после Пратик му извика:

— Ей там!

Райф се прехвърли бързо от неговата страна. Окованият посочи един флаг, помръдващ на ветровете от пожара, и Райф позна двете кръстосани закривени саби на черен фон.

— Клашианският герб — каза Пратик, беше се просълзил. — Пристигнахме навреме.

Райф не смяташе да оставя това да се промени.

— Тогава давай навън. Бързо. — Лепна една жълтица в дланта на Окования. — Плати на добрия човечец, като излезем. Той си го заслужи напълно.

Докато Пратик слизаше със залитане от каретата, Райф се обърна към бронзовата жена и хвана ръката ѝ.

Пръстите ѝ не помръдваха.

— Шая — каза настойчиво той, — трябва да вървим.

Тя пренебрегна умолителния му глас и продължи да седи като статуя. Той хвана и другата ѝ ръка и започна да я търка между своите, опитвайки се да я стопли и да я върне към живот. Когато това не постигна успех, свали ръкавиците и затърка бронзовата ѝ кожа още по-усърдно.

— Моля те — прошепна.

Накрая пусна ръката и повдигна воала ѝ. Очите ѝ бяха отворени, но бяха като студено стъкло. Той сложи пламналите си длани на бузите ѝ.

— Шая, знам, че някакъв страх ти дава сили. Почерпи от него сега. Трябва да вървим.

Изчака един момент.

Пак нищо.

Помисли си дали да не я изостави и да избяга с Пратик.

„Не…“

Притисна дланите си по-силно.

— Аз няма да загубя вяра в теб. Така че и ти не губи вяра в мен.

И ето че най-после слабо сияние се върна в очите ѝ. Едната ѝ ръка се вдигна, за да притисне дланта му към бузата си. Устните ѝ се раздвижиха, но от тях не излезе никакъв звук. Въпреки това той си представи какво е казала, защото му се искаше да го вярва.

„Никога…“

След секунди всички бяха извън каретата и вървяха към редицата пристанали кораби. Великаните се извисяваха към небето, въжетата им стенеха. Работници и докери шетаха насам-натам, извършвайки последни приготовления.

Пратик спря и се обърна.

— Какво има? — попита Райф.