Беззвездната корона

Рит не се интересуваше много от настоящето — само доколкото то служеше на целите му. Долавяше, че този свят е само сянка на друг — място с неизмерима сила — и възнамеряваше да вземе тази сила за себе си. Никое знание нямаше да е забранено за него. И никоя жестокост не бе прекалено голяма, за да го получи.

Дори сега той си спомняше как бронзът се бе стопил и оживял пред очите му — чудо, подхранено от жертвоприношението на кръвородната в пещерите на Варовиково. Ръцете му се свиха в юмруци при мисълта за онова, което бе изгубил и което трябваше да намери.

Взря се пак в огньовете. Досещаше се кой е виновникът за тях. Трябваше да е Лира хи Марч. Господарката на гилдията на крадците бе изчезнала с пладнешката камбана, давайки извинения, които сега изглеждаха слабички, изпепелени от пламъците в далечината. Тя бе узнала нещо, беше го скрила от него и дори от любовника си, архишериф Лаач. Рит смяташе, че е проумял алчността на тази жена, но явно силно я бе подценил.

Нова суматоха отвлече вниманието му от пламъците и го насочи отново към кабинета на шерифа. Очите му се присвиха срещу Лаач. „Дали той е играл някаква роля в измамата на жената?“ Ако се съдеше по почервенялото му от гняв лице, вероятно не. Освен това Лаач бе прекалено тъп за такъв хитър финт.

В кабинета нахълта страж със стоманен поглед и се втурна към писалището на шерифа, задъхан, но решителен.

— Архишериф Лаач, току-що получих вест от тъмницата. Един затворник е изчезнал, може да е избягал.

Лаач се втренчи свирепо в мъжа. Посочи със скована ръка към балкона.

— Изчезнал затворник? С това ли ме безпокоиш сега? Когато градът гори?

Стражът замънка и запелтечи, явно несигурен какво да каже.

Рит отново отказа да приеме тази злополука за незначителна. Влезе от балкона в богато украсения кабинет и попита:

— Кога е избягал този затворник?

Стражът се изпъна рязко, незабелязал досега присъствието на Изповедника. Явно, реши кисело Рит, в Наковалнята не забелязваха много неща, които са им пред очите — небрежност, която без съмнение стигаше до самия връх.

Лаач махна на мъжа да отговори.

— Говори де!

Стражът кимна, поклони се на Рит, после кимна пак.

— Не можем да кажем със сигурност кога е изчезнал, ваша святост. Доколкото можем да преценим, късно през деня.

Рит попи тази информация. „Значи малко преди Лира хи Марч да се извини и да изчезне.“ Нов тътен се донесе откъм града.

— И кой точно е изчезнал?

— Един от многото роби, които държахме в тъмниците, докато свършите с разпитите на господарите им, клашианските търговци.

— Значи някой от Окованите? — каза Рит.

— Да, ваша святост. Знам, че на клашианците няма да им хареса, че сме изгубили един от техните. Точно затова дотичах тук лично.

Рит се замисли върху това. Обърна се към отворените врати на балкона и продължи да чете съобщението, написано там с огън и пепел. Трябваше да приеме, че тези две злополуки — пожарът в града и изчезналият затворник — са свързани и имат нещо общо с онзи хитър негодник Райф хи Албар.

„Но как? От каква полза ще е един Окован за крадец като него?“

Затвори очи и вдигна ръка да докосне знака, жигосан на едно от джобчетата. Пръстът му се плъзна по извитите очертания на рогатата змия. Кесийката вътре съдържаше изсушения език от първото кърваво жертвоприношение на Рит. Искаше му се езикът да му заговори с мъдростта и лукавството на господаря Дрейк.

Докато се молеше на своя мрачен бог, се успокои и сърцето му забави ударите си. Възелът в главата му образуван от сплетените нишки на тези загадки — се разхлаби. Нови варианти идваха и си отиваха, докато накрая във въображението му не се оформи една картина.

„Окован, водещ две увити и забулени фигури.“

Очите му се отвориха рязко.

„Ама разбира се…“

Той свали ръка и се завъртя към Лаач.

— Събери най-добрите си мечоносци и стрелци. Оседлай най-бързите си коне.

Лаач се изправи и хвърли поглед към дима и пламъците.

— И къде да ида? Да помагам да гасят огъня?

— Не. — Рит посочи в обратната посока. — Към Въздушен пристан.

21.

Райф се бе вкопчил в седалката, понеже каретата взимаше поредния остър завой. Намираха се по средата на Зигзагообразния път, изкачващ се към хребета на Въздушен пристан. От тази височина Наковалнята се бе ширнала навъсена под пелена от сажди и дим.

В далечината Котела продължаваше да тлее и от време на време изригваха високи пламъци, сякаш някакви демони раздухваха огъня с ковашки мехове. Пожарът продължаваше да се разпространява. Един от търговските кораби, рудоносец с три платна, гореше като ярка факла, носеща се по морето.

Райф се чудеше колко ли хора са загинали в огъня. Искаше му се да обвини за всичко Лира, но не можеше.

„Аз също имам вина.“