Беззвездната корона

Давейки се от потрес, Пратик отстъпваше, докато не стигна до леглото и не тупна тежко върху него. Заломоти, като дърпаше още по-надалеч.

— Ка… каква магия или алхимия е това? Или е някаква измама?

— Не, няма никакви фокуси. И честно казано, е отвъд всичко, което мога да разбера.

Райф знаеше, че за да спечели Окования на своя страна, трябва да му разкрие всичко. Като начало му обясни за земетресението дълбоко в мините на Варовиково и за странното откритие, което бе направил още по-дълбоко в тях. Описа му кървавото жертвоприношение, съживило артефакта, включително и че Изповедникът явно знаеше за него.

Пратик го прекъсваше с редки въпроси, но Райф можеше да отговори на малко от тях.

Накрая завърши разказа си с бягството им и пристигането им в Наковалнята.

— Само че не можем да останем тук. Трябва да намеря начин да офейкам заедно с нея. Надявам се, в земите на Южен Клаш, където онези, които ни търсят, няма да ни последват.

Все още седнал на леглото, Пратик бе изучавал бронзовата жена през по-голямата част от разказа на Райф. Макар и вече поуспокоен, той явно се страхуваше да се приближи до нея. Тя, от своя страна, бе отишла до тясното прозорче и бе отворила кепенците. Взираше се нагоре в забулените със сажди небеса, към бледото сияние на запад, което бележеше луната. Увисналите ѝ рамене и скръбно прегърбената ѝ фигура я превръщаха в бронзово въплъщение на тъгата.

„Правя каквото мога“, зарече ѝ се мълчаливо Райф.

През последните две седмици бе започнал да долавя някакъв копнеж в нея. Макар и мудна, тя сновеше известно време из стаята и накрая се спираше някъде, но винаги с лице на запад, като магнит в повредено пътеводно стъкло, който може да сочи само в една посока. Явно беше обзета от някаква грижа, известна само на нея.

Сега, докато я гледаше, той не можеше да забрави единствената скръбна дума, която бе промълвила, докато пътуваха с кервана, когато се взираше в пълната луна. Тази дума го преследваше.

„Гибел…“

През последните две седмици безпокойството ѝ се бе просмукало в костите му. Той знаеше, че не може да пренебрегне това предупреждение.

„Но какво може да се надява да стори един дребен крадец от Наковалнята?“

Ето защо бе решил да освободи някой Окован с желязна яка, напреднал в алхимичните изкуства. Имаше нужда от съюзник, който да му помогне да разбере какво точно е откраднал и може би да разкрие загадката, таяща се в бронзовото ѝ сърце.

Имаше и друга причина да се нуждае от Окования, но това можеше да почака. Сега един по-неотложен въпрос изискваше вниманието му.

Той се обърна предизвикателно към Пратик.

— Ще ми помогнеш ли?

20.

Райф се засуети с принадлежностите към робата, които включваха кожен шлем и воал от ленен плат, висящ отпред. Единственият отвор бе тесен процеп за очите му. При всяко вдишване платът се залепяше за устата и носа му.

„Да му се не види, как може да диша човек под всичко това?“

— Успокой се — смъмри го Пратик.

Окованият посегна и затъкна висящия край на воала под фалшивия железен нашийник около врата на Райф. Лененият плат се изпъна и вече не го задушаваше.

— Слава на боговете — изпъшка Райф и се обърна да огледа другите.

До него бронзовата жена също бе пременена в клашианска бьор-га. Везаната дреха покриваше цялото ѝ тяло, освен това тя носеше и тънки ръкавици. Единствената разлика с одеждите на Райф бе сребърният нашийник около врата ѝ, почти скрит от високата яка на робата.

Пратик отиде при нея и също затъкна воала в нашийника ѝ, после отстъпи и кимна.

— Не ни е позволено да говорим с друг, когато следваме господаря по улицата, така че мълчанието ѝ няма да е проблем.

— Ами всичко останало? — попита Райф и посочи жената. — Мислиш ли, че можем да минем за двойка Оковани?

Пратик сви рамене.

— В Клаш малцина обръщат внимание на Окованите. Опасявам се, че моята роля ще бъде най-трудната — и най-опасната.

Райф го изгледа. Пратик бе свалил надзирателските одежди, като бе показал изненадваща свенливост в присъствието на бронзовата жена. Припряно бе облякъл последната премяна, купена от Райф от един клашиански шивач. Ботушите бяха от лъсната змийска кожа. Тесните панталони и туниката без ръкави бяха от алена коприна, съшита със зигзагообразни златни шевове. Върху всичко това се слагаше бяла роба — която клашианците наричаха геригуд — стигаща до коляното, с разширяващи се ръкави. Една златна шапчица завършваше премяната.

Ако се изключеше тънкият шал, който скриваше нашийника на Пратик, това бе типична премяна на имрийски търговец от Южен Клаш. Само тя бе струвала на Райф почти всички пари, които бе задигнал през последните две седмици. Но за да сработи измамата, само Пратик — с неговата тъмна кожа и виолетови очи — можеше да мине за член на управляващата каста. Райф и бронзовата жена щяха да останат напълно скрити, докато не стигнат до каютата си на борда на ветрокораба, който трябваше да отлети при последната вечерна камбана.