Беззвездната корона

Посрещна ги вонята на вкисната бира и пикня. Една дебела матрона чу издайническото скърцане на вратата и се зае да разбутва няколкото лениви фигури, изтегнати из стаята — повечето пушеха змийски корен или по-силни листа. Райф помаха вдървено на матроната, която се намръщи, познала своя квартирант, и седна пак с халба пред себе си, вероятно веднага забравила за него.

Райф се качи по паянтовите стълби и мина по един коридор, където затворените врати не успяваха да прикрият сумтенето, пъшкането и изблиците на смях, понякога искрен, но по-често престорен. Стигна до стаята си, избута Пратик вътре и залости вратата.

Окованият огледа тясното помещение. Леглото представляваше дъска с рехаво поръсена върху нея слама. Клозетът беше една кофа в ъгъла. Нищо не бе сменяно от дни.

Лицето на Пратик се сбърчи от отвращение. Той покри устата и носа си, за да се предпази от вонята, и промърмори през пръсти:

— Вече съжалявам, че напуснах затвора.

Райф се ухили.

— О, не се бой, още не сме стигнали до вкъщи. — Отиде до стената, клекна и повдигна част от дъските. Тайно беше изрязал този тесен отвор малко след като бе наел стаята. — През последната част от пътя ще трябва да пълзиш.

Пратик се наведе и огледа тъмния проход между старите греди.

— Накъде води това?

— Към свободата ни — отвърна Райф, изказвайки на глас най-голямата си надежда.

Райф отупа коленете си и помогна на Пратик да излезе от тесния проход. Той водеше до по-голяма стая, наета в съседен бардак. Тази стая се допираше до първата и от нея се излизаше в съвсем различна част на Котела, с една идея по-малко долнопробна, Райф бе подготвил всичко това предварително в очакване на проблеми, защото рано или късно те винаги го намираха.

Освен това се подчиняваше на кредото, просмукано в костите на всеки крадец.

„Никога не се затваряй в стая само с една врата.“

В дадения случай подобни допълнителни мерки имаха и още една цел. Ако някой от хората на Лира бе успял да го проследи през града, щеше да си мисли, че Райф е в другото заведение. А ако Лира се опиташе да го щурмува, суматохата щеше да проникне през тънките стени и да го предупреди навреме, за да избяга.

„Или поне така се надявам.“

След като Пратик излезе от тунела, Райф сложи обратно дъските от тази страна. Натърка прах и мръсотия върху очертанията им в стената, за да замаскира доколкото може тайната врата.

Щом остана доволен, се изправи.

Пратик бе използвал това време да огледа новата стая. На лицето му се четеше облекчение. Тук имаше един-единствен тесен прозорец, в момента със затворени кепенци. В ъгъла сияеше малка камина, алената ѝ жарава бе поръсена с тамян, който изпускаше във въздуха приятен аромат. Леглото бе много по-хубаво, с възглавница и дюшек, натъпкани със слама и покрити с леко одеяло. На масата имаше глинен съд с вода за миене, а тоалетната беше в отделно килерче.

Пратик произнесе присъдата си.

— Това е леко подобрение спрямо затвора. Само че… — Окованият обхвана с поглед стаята, даже пристъпи да надзърне през отворената врата в тоалетната. Когато се обърна пак към Райф, веждите му бяха смръщени. — Къде е бронзовият артефакт, който обеща да ми покажеш?

Райф се ухили и мина от другата страна на леглото. Макар че вратата към коридора бе барикадирана срещу всякакви нежелани посетители, той бе взел и една допълнителна предпазна мярка. Намери на стената издълбаните дупки за пръстите си и разкри последното си дърводелско творение. Махна още една тайна врата — тази доста по-висока от другите — и между сухите греди зейна ниша.

Пратик застана зад гърба му.

В нишата бронзовата жена стоеше като статуя. Очите ѝ бяха затворени, а ръцете ѝ скромно събрани под пъпа. Все още носеше жълтата ленена роба, която Райф ѝ бе купил с монети, задигнати от пристанищната тълпа.

— Кай чудес — прошепна Пратик на собствения си език. Приближи се. — Никога не съм виждал такова съвършенство в леярство и коване. Изглежда сякаш всеки момент ще си поеме дъх. — Обърна се към Райф, очите му бяха ококорени. — Мястото на такава скулптура е в най-прекрасната имрийска градина или в колекцията от древни съкровища на Дома на мъдростта. Даже самият Имри-Ка би платил прескъпо за нея.

Райф се изкиска. Този Окован дори не подозираше колко „кай чудес“ е в действителност тази статуя. Но невежеството му бе логично. Разбира се, че Лаач, Рит и Лира щяха да споделят колкото се може по-малко подробности за откритието във Варовиково — щяха да пазят това знание за себе си.

— Защо ми се смееш? — попита намръщено Пратик.

Райф посочи нишата.

— Може би тя ще успее да ти обясни.

Пратик се обърна тъкмо навреме, за да види как очите на жената се отварят. Студеното стъкло засия по-ярко, когато огньовете в нея се разгоряха по-буйно, за да я събудят. Погледът ѝ бързо се затопли и омекна, и накрая се премести, за да се спре на непознатия.

Окованият ахна и залитна крачка назад.

Жената килна глава на една страна, като продължаваше да го следи внимателно. Райф вдигна подканващо ръка към нея. В отговор тя разгъна ръцете си и леко вдигна единия си изящен крак, за да излезе от нишата.