Чародей

— Сто двадесет и седем стъпки — отвърна Таита. Нефер съобрази тази информация със собствената си преценка за скоростта и посоката на вятъра и зае позиция на ръба. Мерен застана до него с по-лек, кавалерийски лък в ръце.

— В името на Хор и богинята — помоли се Нефер, — да започваме! Пуснаха стрелите едновременно.

Неферовата мина високо над бамбуковата рамка. Стрелата на Мерен се вдигна под по-остър ъгъл. Когато забави летежа си в апогея на траекторията, вятърът я поде и отклони наляво. Почти в самия край на траекторията си, тя попадна в средната мишена и всички чуха ясно шума от пукването на мехура, който се пръсна и изчезна, като с магия.

Зрителите нададоха радостен вик и арбитъра обяви високо попадението, но Мерен само сложи нова стрела в тетивата и измърмори:

— Чист късмет!

— Нямам нищо против да извадиш още някой късмет от колчана — каза Нефер. — Бак-хер, братко! Бак-хер!

Пуснаха нови две стрели и този път мереновата не достигна целта, а се блъсна в скалите и падна в пропастта. Нефер пропусна мехура с около половин стъпка вдясно и изруга Сет, заради пратения от него вятър.

За разлика от копията, тук нямаше ограничение в бройката. Единствено условие беше, стрелите да се носят в колесницата от старта, така че въпросът опираше до тегло и бройка. Всеки бе взел по петдесет стрели, но неферовите тежаха един път и половина повече от тези на Мерен.

Стреляха и не уцелваха, пак стреляха и пак пропускаха мишените.

Таита наблюдава полета на стрелите и посоката на вятъра. Съсредоточил е всичките си сили, за да го почувства. Вижда го така, както се вижда воден поток.

— Дръж същия прицел! — казва той на Нефер. — Но чакай да ти дам знак!

Нефер опъва тетивата до край и макар че всеки мускул на дясната му ръка трепти, продължава да държи здраво лъка.

Таита се слива с вятъра, превръща се в част от него.

— Пускай! — шепне той и стрелата се извисява над бездната сред капризните движения на въздуха. После, като прибрал криле сокол, се спуска върху мишената. Мехурът се пръска с пукот и тълпата възторжено реве.

— Следващата! — нарежда Таита и Нефер се прицелва вдясно от поредния мехур.

Старецът сякаш контролира полета на стрелата със съзнанието си. В последния миг западният вятър прави злобен опит да я отклони, но тя продължава уверено и пръска мехура със силен пукот.

— Следващата! Дърпай! — шепне Таита. — Задръж! — и след един удар на сърцето — Пускай!

Стрелата почти докосва мехура, но внезапен порив на вятъра го блъска встрани.

Нефер стреля отново, по даден от Таита знак, но попадението е на цяла стрела вляво и нагоре от целта. Напрежението от работата с големия лък е твърде голямо, дясната ръка го заболя, а мускулите й започнаха да се свиват на възли и произволно да трептят.

— Почини си! — нарежда Таита. — Хвани амулета на Лострис в дясната ръка и почини малко!

Нефер оставя лъка настрана и стои с наведена в молитвена поза глава, стиснал златото в дясната ръка. Чувства, как силата в нея се връща. Мерен продължава опитите си с по-малкия лък, но болката от счупените ребра го кара да се сгъне почти надве, а по бледото му лице струи пот.

В този момент в тълпата настъпва раздвижване. Всички се обръщат назад, а някой вика:

— Идват!

Множеството подема възгласа и тътенът му става непоносим.

Нефер поглежда нататък и съзира първата колесница да подскача зад впряга си, по хребета на най-близкия хълм. Вижда и златната коса на Демиос, развята от въздушната струя. След него се източва цялата колона от десет преследвачи. Долавя и далечните подвиквания на колесарите, както и глухия тропот на колелата.

— Не ги гледай! — заповядва Таита. — Не мисли за тях! Мисли само за целта!

Нефер загърбва приближаващата опасност и взема лъка.

— Дърпай и задръж! — казва Таита. Поредният порив на вятъра внезапно стихва. — Пускай! — стрелата полита над бездната и четвъртият мехур се пръсва.

Нефер взема следващата стрела от колчана и застива, стиснал ствола между пръстите си. Сърцето му се изпълва с отчаяние. Откъм пустинята към мишените се носи, завъртян около себе си, пясъчен дявол. Мишената потъва във вихъра прах, пясък и носени, кой знае откъде, дребни късчета.

Високо от хълма над тях се разнасят победоносните викове на преследвачите и Нефер чува гласа на Демиос, надвикал воя на вятъра:

— Сега ще трябва да се биеш с мен, Нефер Сети!

— Още една мишена и минаваш етапа — казва лаконично арбитърът Соко. — Не отстъпвай!

— Няма мишена! — оплаква се Нефер.

— Такава е волята на безименния бог — отвръща Соко. — Трябва да й се подчиниш!

— Ето я! — възкликва Таита. — Ето делото на великата и по-могъща богиня! — Сочи към непроницаемия жълт облак отвъд бездната.

Като парче дърво, освободено от дъното на мътно езеро, мехурът и скъсаното му въженце излитат над горния край на облака, понесени на крилете на горещия въздух.

— В името на богинята Лострис! — казва Таита. — Само тя може да ти помогне в тоя момент.