Чародей

Фараонът води колоната бързо, иска да измине колкото може по-голямо разстояние, в оставащите часове на деня и след час пред погледа му се разкрива просторната гледка на речната долина. Спира, за да й се полюбуват. Реката прилича на смарагд сред пищната зеленина на поля и градини по двата й бряга.

— Колко е красиво, Нефер — мълви Минтака почти като на сън. — Дори когато се оженим, не трябва да забравяме, че тая земя ни притежава, а не ние нея.

Понякога забравя, че е родена в Аварис и е привързана към земята точно като него. Усеща сърцето си да се изпълва с гордост, че и тя обича като него тази земя и изпитва същото патриотично чувство.

— Никога няма да го забравя, не и когато ти си до мен. — Тя вдига поглед към него, а устните й са леко разтворени. Нефер усеща сладкия й дъх и изкушението да се наведе и да долепи собствените си устни до нейните е почти непреодолимо. Тогава забелязва Хилто и останалите, вижда кацнала на лицата им почти неуловима усмивка. Отдръпва се и хвърля студен поглед към тях. Репетирал е наум следващата заповед, откакто се разделиха на групи.

— Пълководецо, ако лъвът е наоколо, той вероятно се крие в подножието на хълма. — Нефер сочи с ръка надолу. — Искам да се разгърнем. Левият фланг трябва да обхване далечния край на долината, а десният — хълма. Ще се придвижим на север. — Прави широк жест, но Хилто почесва нерешително един от белезите на бузата си.

— Това е много широк фронт, Велики. Почти половин левга има до дъното на долината. Ще се изгубим от поглед.

Нефер разбира, че разпореждането му противоречи на здравия военен разум, защото никой командир не би изтънил толкова много фронта си и бърза да го успокои:

— Ако се изгубим, ще се съберем на третата верига, броено оттук. Ей при онази могилка. Тя се вижда добре отвсякъде. — Посочва канарист връх, на около четири мили от тях. — Ако някой от нас не се появи, останалите ще чакат, докато слънцето се спусне ето толкова и тогава ще се върнат назад да го търсят.

Така си осигурява няколко часа, преди да тръгнат да ги дирят. Хилто продължава да се колебае.

— Моля да ме простиш, Велики, но Благородният Наджа нареди най-настоятелно…

Нефер го прекъсва с остър и студен глас:

— Искаш да спориш с фараона?

— Никога, Велики! — Хилто е смаян от подобно предположение.

— Тогава изпълни дълга си, човече!

Хилто поздравява с най-дълбоко чувство и тича към колесницата, като дава в движение разпореждания на войниците. Когато двете колесници се отдалечават, Минтака бута Нефер и се усмихва.

— Изпълни дълга си, човече! — Тя имитира гласа му и пак се засмива. — Моля те, никога не ме поглеждай така и не използвай такъв тон, Велики! Сигурно ще умра от страх.

— Имаме малко време и трябва да се възползваме! Да намерим някое скришно място.

Той обръща колесницата и прехвърля обратно хребета, за да не ги видят от долината или от склона на хълма. И двамата се взират нетърпеливо напред.

— Я виж ей там! — Минтака сочи на дясно. Малка група бодливи дървета са почти скрити в земна вдлъбнатина — виждат се само зелените им върхари. Нефер завива нататък и скоро откриват тясна ровина, хилядолетно дело на ветрове и температурни промени и по-рядко — на бури. Изглежда има подпочвена вода, защото дърветата са свежи. Дебелите им лиственици осигуряват сянка и закрила от чужд поглед в това жарко пладне. Нефер спуска колесницата по ската и я скрива на сянка. Щом спира, Минтака скача на земята.

— Охлаби хамутите и остави конете да си починат — предлага тя.

Нефер се колебае, а после клати глава: това е против всички правила. В непозната обстановка и без прикритие, войнът трябва да бъде винаги готов да потегли внезапно. Скача и тръгва да пълни ведрото от кожения мях. Минтака идва да помогне. Двамата работят мълком рамо до рамо.

Сега, когато така дълго очакваният миг е настъпил, двамата са свенливи и някак сконфузени. Внезапно се обръщат едновременно един към друг и започват:

— Исках да ти кажа… — продумва Нефер.

— Мисля, че трябва да… — мълви заедно с него Минтака.

Млъкват и срамежливо се усмихват един на друг под сянката. Минтака се изчервява и поглежда в краката си, а Нефер глади гривата на жребеца.

— Какво щеше да кажеш?

— Нищо. Нищо съществено. — Тя клати глава, а той вижда, че се е изчервила. Така обича да наблюдава как страните й поруменяват. Тя продължава да не го гледа, а гласът едва се чува, когато пита на свой ред:

— А ти какво щеше да кажеш?

— Като си помисля, че ще си тръгнеш след ден-два, имам чувството, че са ми отрязали дясната ръка и искам да умра.

— О, Нефер! — Тя го поглежда, а огромните й очи са пълни с влага от мъката и възторга на първата любов. — Обичам те! Обичам те истински!