Четвъртата картина

— Еди убиваше, защото това му доставяше удоволствие, не защото го е принудила вселената. — Тя погледна статуята на Октавиан Август и добави: — Предпочитам да говорим за нещо друго, ако не възразяваш.

— Мила, не исках да любопитствам. Наистина. Съжалявам.

— Няма проблем. Само… Някои дни са по-неподходящи от други да говоря за това.

— Е, тогава да сменим темата. Ти каза, че имаш деца, нали?

— Една дъщеря. На седемнайсет години.

— Що за човек е тя?

— В момента учи за докторска степен в Университета на Лас Вегас. Тя е направо гениална. Високофункционален вундеркинд, както ги наричат. — Джесика се усмихна. — Според мен дъщеря ми смята, че работата ѝ е да се грижи за мен.

Анджела се умълча и наведе глава.

— Не съм сигурна дали ще имам деца. — Тя погледна група млади мъже, които се возеха в кадилак и крещяха на минувачите. — Искаш ли да ти кажа какво сънувах?

— Ако си готова да говориш за това.

Ривър кимна.

— Беше кошмар. Когато се събудих, нощницата ми беше залепнала за мен. Мокра от пот. Никога не ми се беше случвало.

— Какво сънува?

— Когато излизах на паркинга в търговския център, беше десет вечерта. Беше тъмно, но бях паркирала до една от лампите. Стигнах до колата и отключих вратата. После почувствах странна болка отзад на главата и всичко се завъртя неконтролируемо пред очите ми. Свестих се върху една маса с бинтовано лице. Мислех си за онази секунда точно преди да почувствам болката и го видях ясно в съня си.

— Какво видя?

— Погледнах в стъклото на колата, докато се канех да се кача… и видях нечие отражение зад мен.

Стомахът на Ярдли се сви на топка, но тя не каза нищо и остана външно спокойна.

— Видя ли лицето му?

Ривър поклати глава.

— Не. Стана много бързо. Зърнах го само за миг. Когато се събудих, помислих, че съм сънувала кошмар, но той беше твърде реален. Знам, че беше нападателят ми.

— Как беше облечен?

— Не знам. Мисля, че с нещо черно, но го зърнах само от гърдите нагоре.

— Забеляза ли цвета на кожата му? Или расата му?

— Не. Видях, че ръката му се движи, и това беше всичко. Не видях нищо, което може да ми помогне да го опиша. — Ривър се замисли за миг. — На паркинга имаше и други хора. Той се приближи до мен, без дори да ги погледне. Избра ме. — Ръцете ѝ започнаха да треперят. — Мамка му! — каза тя и ги скръсти на гърдите си.

— Всичко е наред, Анджи.

Анджела поклати глава.

— Аз уча учениците си на душевен мир и хармония и как да използват енергията на вселената, за да се лекуват, а не мога да говоря за това, без да се разтреперя.

— Не зависи от теб. Това е реакция на мозъка. Твоят мозък все още преработва травмата и онова, което преживяваш, е напълно нормално.

— Не го чувствам нормално. — Анджела изпусна шумно дъха си. — Ами ако той ме е наблюдавал преди това? Това означава, че знае коя съм и вероятно къде живея и какво работя. Ще ме нападне пак, нали?

Джесика не отговори веднага.

— Не знам. Но говорих с Шерифската служба и днес ще ти изпратят охрана. Нямали достатъчно хора и едва сега намерили някого. Затова ще имаш денонощна охрана.

— Но ти как мислиш? Ще се опита ли да ме нападне отново?

Ярдли облиза сухите си устни.

— В много случаи като този, по които съм работила… не. Неизвестният извършител не се завръща. Твърде рисковано е. Но има един тип престъпници, които… са откъснати от реалността, така да се каже. Понякога не знаят какво правят, дори не съзнават, че го правят. Този тип престъпници понякога се връщат за… — Ярдли щеше да каже „жертвите“, но размисли. — За свидетели, оцелели при нападението им.

— Моят нападател такъв тип ли е?

— Не знам. Понякога ми се струва методичен, а в следващия миг — напълно дезорганизиран и извън контрол. Не знам, Анджи.

Ривър кимна.

— Какво ще направиш, ако го намериш?

— Аз почти не участвам в разследването. Главната ми задача е да се погрижа всичко да мине гладко, за да може да бъде съден, когато го заловим. Може да се каже, че работата ми започва чак след ареста.

Анджела се усмихна.

— Няма как работата ти да започва след ареста. Тя започна в момента, когато ти прояви загриженост към мен. — Ривър се вгледа в преминаващите коли. — Какво да направя, ако се върне за мен? Как да се защитя от такъв човек?

Ярдли можеше да ѝ каже да си вземе пистолет и куче, и алармена система или че известно време ще има охрана и всичко ще бъда наред, но това не беше вярно. Истината беше, че ако някой наистина иска да нарани друг човек и не му пука за последиците, то никой не може да го спре.

— Не можеш — отговори тя. — Единственият начин да му попречиш, е да го заловиш или да го убиеш.

11.

Болдуин спря пред мобилния дом на семейство Фар. Караваните в парка бяха наредени плътно една до друга, за да се поберат колкото е възможно повече.

Той слезе от колата. От двете страни на вратата имаше саксии с растения, едната пълна с фасове, забодени в пръстта. Болдуин почука, изчака малко и отново почука.

Отвори му мъж с тениска без ръкави. Лицето му беше загрубяло от вятъра. Раменете и бицепсите му бяха изрисувани със затворнически татуировки.

— Пак ли вие?

— Само още няколко въпроса, господин Фар. Имате ли време?