Четвъртата картина

Почти цялата стая беше заета от малко легло, застлано със синьо одеяло и бели чаршафи, които се показваха под него. Чаршафите имаха щампи на разноцветни понита от анимационни филми. Детски чаршафи. На огледалото над тоалетката имаше снимки на Хармъни с приятелки и няколко момчета. Върху едното момче — малко червенокосо хлапе — с червен маркер беше нарисувано сърце.

Стаята беше чиста и подредена за разлика от останалата част от жилището. Върху тоалетката имаше учебници, някои за курсове за напреднали, а пред едно малко, разнебитено бюро беше сложен сгъваем стол. Изведнъж Болдуин изпита състрадание. Хармъни беше интелигентна и целеустремена, но вероятно всяка трудност в живота ѝ вече се обръщаше срещу нея само защото беше родена в бедност.

Тъкър влезе и му даде снимка от училище на Хармъни, облечена с риза с якичка.

— Понякога нощува у приятелки. Говорихте ли с тях? Гарет каза, че ще ги провери.

— Кои приятелки? — попита Болдуин.

— Най-добрата ѝ приятелка е Ума. Живее наблизо.

— Трябват ми фамилното име на Ума и адреса ѝ.

— Не знам адреса, но мога да ви заведа до там. Не е далеч.

— Ще съм ви много благодарен.

12.

Болдуин шофираше, а Тъкър седеше до него на предната седалка.

— Обичам старите автомобили „Мустанг“ като този. Само такива ремонтирах в сервиза.

— Имате автосервиз?

Тъкър поклати глава.

— Дядо ми имаше. Малък. С малко клиенти. Печелех достатъчно пари за себе си, но нямаше да стигне да издържам семейството си. — Той погледна през стъклото. — Струва ми се, че никога не стигаше.

Болдуин го погледна.

— Хармъни е била на две години, когато сте влезли в затвора, така ли?

Тъкър кимна.

— Не бях сигурен, че е моя дъщеря. Честно казано, все още не съм сигурен. Навремето майка ѝ се беше залюбила с един съсед. Но се държа с Хармъни като с мое дете, без значение от кого е.

— Сигурно на Кати ѝ е било много трудно. Самотна майка със съпруг в затвора.

Тъкър повдигна рамене.

— Не знам. Предполагам. Баща ѝ ѝ помагаше, когато можеше.

Спряха на червен светофар.

— Израснали сте във Фрут Хайтс, нали?

Тъкър кимна.

— Да. Ходили ли сте там? Много скапано градче.

— Не, не съм ходил. Затова ли се преместихте? Там нямахте работа?

— Нещо такова. — Тъкър посочи. — Онази къща ей там.

Къщата беше от червени тухли, с морава от пожълтяла, полуизсъхнала трева. Болдуин изкачи пръв стъпалата към верандата и почука на вратата. Отвори мъж с карирана риза, закопчана догоре.

— Здравей, Чък — поздрави го Тъкър. — Тук ли е Хармъни?

Мъжът се втренчи в Болдуин.

— Не, не съм я виждал. Кой е този?

— Аз съм Кейсън Болдуин. От ФБР. Кога за последен път видяхте Хармъни?

Мъжът отвори комарника и сложи ръка на рамката.

— Мамка му! Мисля, че преди няколко дни. Какво става?

— Тук ли е дъщеря ви? — попита Болдуин. — Може ли да говоря с нея?

— Да. Почакайте. Ще я повикам.

— Те са добри хора — каза Тъкър, когато мъжът се отдалечи. — Той се е сражавал в Ирак шест години. Не се върна много в ред, но се справя добре, предвид всичко това.

— И живее тук само с Ума?

Тъкър кимна.

— Имаше жена, но тя избяга от него преди няколко години. — Той извади пакет цигари. — Имате ли нещо против?

— Не.

На прага се показа тийнейджърка с розова тениска. Момичето нямаше уплашения и стъписан вид, който имаха възрастните, когато Болдуин ги изненадаше в дома им. Той си помисли, че младите винаги очакват най-доброто, не най-лошото.

— Ума, здравей. Аз съм Кейсън. Работя във ФБР. Знаеш ли какво е ФБР?

Тя погледна баща си.

— Нещо като ченге?

— Точно така. Нещо като ченге. Опитвам се да помогна да намерят приятелката ти Хармъни. Имаш ли нещо против да поговорим?

— Може.

— Питам се кога я видя за последен път?

— Мисля, че в сряда.

— Къде?

— Понякога ходим в „Оскар“ в мола. Отидохме там за къси панталонки и някои други неща.

Болдуин кимна.

— Значи сте били заедно в сряда?

— Да, и после се прибрахме вкъщи.

— Чувала ли си я оттогава?

Момичето поклати глава.

— Изпратих ѝ съобщение онзи ден, но тя не ми отговори.

— Видя ли я да се прибира вкъщи?

Ума отново поклати глава.

— Нашата къща е в тяхната посока. Разделихме се тук.

Болдуин погледна баща ѝ.

— Ума, Хармъни споменавала ли е някой да я е заговарял? Да се появява на разни места, да я следи? Може да е казала, че той е мил човек. Някой, който да ѝ купува разни неща и да я води на разни места?

Ума вдигна рамене.

— Не, не си спомням.

— А да ти е казвала, че се страхува от някого? От някой учител или съсед? Роднина?

Болдуин изведнъж осъзна грешката си. Трябваше да я разпита, без да ги слушат баща ѝ и Тъкър.

— Не, не си спомням такова нещо.

— Ако е решила да избяга от тях, знаеш ли къде би могла да отиде? Къде мога да я потърся?

Ума се замисли за момент.

— Имаме къщичка на едно дърво, където ходим понякога.

— Къде е тази къщичка?

— В полето зад караваната им. Не я построихме ние. Къщичката съществува още откакто бяхме малки, но понякога си играем там.

Болдуин погледна Тъкър. Той кимна, че момичето говори истината.

— Добре — рече Болдуин, обръщайки се отново към Ума. — Ако чуеш Хармъни, ще ми се обадиш ли? — Той ѝ даде визитната си картичка. — Независимо дали е ден или нощ. Става ли?

— Да.