Четвъртата картина

След няколко чаши вино, половината сладолед и няколко епизода от сериал за една жена, която предлага да се омъжи за мъжа, готов да изпълни всяко нейно желание — като да се търкаля в бъчва, пълна със змии, или да претърси канал за пръстен — Джесика и Анджела седнаха на балкона и се вгледаха в нощното небе. Допиваха виното и слушаха тиха музика в стил ню ейдж.

— Много ми харесва тук горе — каза Анджела. — В града няма такава тишина. Там винаги е шумно, дори в два или три часа сутринта. Мислиш ли, че това може да кара хората да се чувстват нещастни? Че не сме създадени около нас постоянно да има шум?

— Не знам. Нивата на тревожност и депресия в обществото са безпрецедентни. Може би шумът е един от факторите.

Анджела се втренчи в Джесика за секунда.

— Вече я няма.

— Кое?

— Имаш малка бръчка между веждите, сякаш си постоянно съсредоточена. Като потрепване на мускул или нещо подобно. Сега я няма. Лицето ти е много по-лъчезарно без нея.

Джесика се изчерви и отмести поглед встрани.

— Трябва да носиш маска, нали? — продължи Анджела. — Чичо ми беше ченге. Знам как е. Това са мъжки момчета. Трябва винаги да си корав, да не показваш чувства. И прокурорите ли са такива?

— Някои. Някои мъже прокурори смятат, че жените са прекалено емоционални, за да бъдат добри прокурори. Сякаш мъжете загърбват чувствата си като роботи.

— Мисля, че тази теория ще бъде отхвърлена след един милион години война. — Анджела отпи глътка вино. — Не си длъжна да ми казваш, но съм страшно любопитна… що за човек беше той?

Джесика знаеше за кого говори Анджела.

Отначало се ядоса, че я пита за най-ужасяващото нещо, което беше преживяла, особено като имаше предвид, че двете се познават отскоро, но после си помисли, че това може би е нормално. Джесика нямаше много опит в завързването на приятелства, но може би именно така се поставяше началото им — като говориш за неща, които не споделяш с никой ДРУГ.

— С мен беше нежен и мил. Няколко пъти седмично ми оставяше бележки на плота в кухнята или на нощното шкафче в спалнята. Не стихове или нещо подобно, а само бележки, в които ми пишеше какво мисли за мен.

Анджела поклати глава.

— Дори не мога да си представя какво си почувствала, когато си разбрала истината. Ама че гадост! Наистина съм изумена, че успяваш да се държиш и дори помагаш на други.

Джесика облегна глава назад на шезлонга и се вгледа в звездите.

— Може ли сега аз да те попитам нещо?

— Питай — отвърна Анджела.

— Ти каза, че сърцето ми е строшено. Какво имаше предвид?

Анджела допи виното си на една голяма глътка, сякаш пиеше вода.

— Явно е означавало нещо за теб, щом си го запомнила. Какво мислиш, че означава?

Джесика се втренчи в чашата си и отраженията на лунната светлина в нея.

— Мисля, че това се отнася за човек, който вече не може да обича. Толкова е сломен, че не може да сглоби сърцето си, за да го даде на друг.

Анджела се усмихна.

— Знаеш ли, че на санскрит има дума за пукнатините, които с годините се образуват по чиниите и чашите? Превежда се като „уникална красота“. Означава, че вместо да ги поправяме, трябва да ги възхваляваме, защото именно пукнатините правят уникални съдовете. Може би строшеното сърце е нещо уникално за всеки човек и трябва да го преживеем, за да оценим излекуваното сърце по-късно.

Джесика я погледна.

— Как съумяваш да се владееш толкова добре? Съвсем наскоро преживя такава огромна травма, но, изглежда, си несъкрушима. Сякаш това преживяване е рикоширало от теб.

Анджела се усмихна тъжно и се загледа в пустинята.

— Не съм несъкрушима. Напротив. Понякога имам чувството, че съм направена от стъкло. Това… това, което се случи с мен… Не си позволявам да мисля за него. Сетя ли се за това, веднага прогонвам тази мисъл. Медитирам и практикувам йога от петнайсет години, затова знам как да изчиствам съзнанието си. Да не мисля за нищо и да се съсредоточавам само върху тялото си. — Тя прокара пръст по ръба на чашата си, без да поглежда Джесика. — Правя го всяка минута всеки ден, откакто агент Болдуин ме намери.

Джесика мълча дълго.

— Съжалявам.

Анджела кимна.

— Говорих с Майкъл и… нещо се промени. Мисля, че не можем да го опишем с думи, но и двамата го чувстваме. Усещам го. Не знам как ще бъде отсега нататък. Знам, че ще е различно, но в какъв смисъл? Ще продължи ли да ме гледа по същия начин? Ще се ядосва ли на себе си, че не е могъл да ме защити?

— Понякога забравяме, че и любимите хора на жертвите също преживяват травма. Може да е полезно и за двама ви да посетите терапевт.

— Защо продължаваш да настояваш, че трябва да отида при терапевт? Мислиш, че може да развия някакво откачено личностно разстройство ли?

— Травмата се отразява различно на всеки.

Анджела си пое дълбоко дъх и рече:

— Ще ти кажа едно. Всичко това определено променя връзката ми и ме изпълва с несигурност.

Джесика се усмихна. Анджела я наблюдаваше.

— Трябва да се смееш повече. Мисля, че не те виждам често да се усмихваш.

— Понякога не намирам за какво да се смея.

— Винаги има за какво да се смееш, Джес. Ние съществуваме, за да се радваме, не да плащаме сметки, докато един ден не легнем в гроба.