Четвъртата картина

Джесика не отговори. Еди Кал ѝ беше казал почти същото и при спомена по гърба ѝ полазиха ледени тръпки.

— Мисля, че имам бутилка шардоне, ако искаш да останеш още малко.

— С удоволствие. — Анджела се поколеба. — Аз… наистина не искам да съм сама точно сега.

— Аз също — отвърна Джесика.

14.

Джесика долови аромат на кафе и бекон, когато се размърда в леглото, и се запита дали Тара не приготвя закуска. Тя стана и облече халата си.

Анджела стоеше пред печката, пържеше бекон и правеше омлет. На плота имаше купчина палачинки с масло и ръчно разбита сметана до тях.

— Хей — каза тя, когато забеляза Джесика. — Станала си. Надявам се, че не съм преминала границата. Реших, че това е просто само закуска.

— Ухае добре — отвърна Джесика и седна на високо столче на острова в средата на кухнята. — Как беше стаята за гости?

— Много хубава. Леглото е много по-меко от моето. Наистина ми харесва тук. Голяма си късметлийка. — Анджела я погледна. — Намерих в чекмеджето екземпляра ти на „Петдесет нюанса сиво“, палавнице.

Джесика се изкикоти.

— За научно изследване.

— Да бе.

Джесика си взе парче бекон и отхапа малко.

— Омлетът изглежда много вкусен. Къде си се научила да готвиш?

— Научих се по необходимост. Семейството ми не беше точно като от сериала „Остави го на Бобъра“1, затова, ако исках да ям, трябваше да си сготвя сама.

В този момент се показа Тара, напълно облечена и с коса, все още влажна от банята.

— Рано сте станали вие двете — каза тя, приближи се до чинията с палачинките и се взе една върху салфетка.

— Искаш ли да закусиш с нас? — попита Анджела.

— Не мога. Трябва да тръгвам. Но благодаря. Мама мисли, че закуската е само кафе с подсладител. — Тара целуна Джесика по бузата. — Довечера ще остана до късно в лабораторията, така че не ме чакай.

Анджела я проследи с поглед и после каза:

— Побъбрихме малко сутринта. Не спя много, а очевидно и тя. Надявам се, че нямаш нищо против.

— За какво говорихте?

— Главно за училище. И аз бях в колеж. Не бях умна колкото Тара — тя е гениална — но бях горда, че ме приеха. Иска ми се да бях завършила.

— Какво учеше?

— Митология и фолклор. Най-практичната от всички специалности, разбира се.

— Защо…

Телефонът на Джесика завибрира на плота. Тя погледна екрана и видя, че е Кейсън.

— Извинявай — каза на Анджела и отговори на обаждането. — Не е ли малко рано, Кейсън?

— Извинявай, че те безпокоя.

— Няма проблем. Какво има?

— Мисля, че трябва да дойдеш у Хармъни. Вчера намерих телефона ѝ и наблизо имаше кръв, Джес. Мисля, че той е убил майката и сега държи дъщерята. Официално записах случая ѝ като отвличане и помощник-шерифите ще претърсят гората…

— Идвам веднага.

* * *

Пред дома на семейство Фар вече бяха спрели няколко полицейски коли, както и черният мустанг на Болдуин. Униформени помощник-шерифи от Шерифската служба влизаха и излизаха от караваната. Някои снимаха двора и околността.

Вътре в караваната цареше пълен безпорядък. Всичко беше разхвърляно. Тъкър Фар стоеше до кухненския плот с ръце, пъхнати в джобовете. Ярдли го позна от снимките от ареста му по обвинение в отвличане.

Болдуин стоеше на вратата на спалнята и даваше указания на криминалистите.

— Какво откри? — попита Ярдли.

Той я погледна и ѝ кимна да излязат навън. Застанаха на верандата и Болдуин въздъхна тежко.

— Намерих телефона ѝ в къщичка на едно дърво там, отзад. Криминалистите претърсиха района и откриха колие. Показах го на баща ѝ и той каза, че е на Хармъни. Не ходела никъде без него. Колието беше скъсано, сякаш някой го е дръпнал от врата ѝ.

— Ами кръвта?

— Намериха няколко капки върху колието. Скоро ще разберем дали е нейната, но тази работа не ми харесва, Джес. Мисля, че Палача я е отвлякъл и ще я намерим увита в бинтове като…

— А нещо в телефона? — прекъсна го тя. Не искаше да мисли за третата картина на Сарпонг.

— Няма някакви необикновени съобщения. Той не се е свързал с нея по този начин.

— Някак е разбрал за къщичката на дървото.

— Може да я е следил като Анджела Ривър. Видял е удобна възможност и се е възползвал. Говорих с Гарет. Според него Хармъни е избягала от дома си. Мисли, че Тъкър не я познава добре, защото има досие в социалните служби, според което е бягала два пъти преди. Но предвид кръвта и скъсаното колие, сега това е малко вероятно.

Ярдли огледа предния двор.

— Трябваше да ѝ изпратим охрана, Кейсън.

— Може да повтаряме „трябваше“, докато остареем. Тези неща са непредсказуеми. Не можехме да знаем какво ще стане. — Той сложи ръце на кръста си и се загледа в един специалист по следите, които пръските кръв оставят. Той прибираше оборудването си. — Е, отворен съм за идеи.

Ярдли се огледа наоколо. Паркингът за каравани имаше детска площадка недалеч от дома на семейство Фар. Люлките и въртележките бяха разнебитени и ръждясали. Тревата беше пожълтяла, а тук-там имаше само гола пръст.