Четвъртата картина

Болдуин се обърна да си върви, но Ума го спря:

— Хей. Тя… Искам да кажа, мислите ли, че човекът, който направи това на майка ѝ, е…

Болдуин погледна Тъкър, който пушеше и ги наблюдаваше.

— Все още не знам, Ума.

— О! — възкликна тя, докато нервно потупваше с визитната му картичка по дланта си и гледаше обувките си. — Ами, сигурна съм, че ще я намерите. Бас ловя, че не е станало нищо лошо. Нали?

Болдуин замълча за миг и после отговори:

— Надявам се.

13.

След срещата си с Анджела Ривър Ярдли се прибра вкъщи. Тара учеше на масата в дневната със слушалки в ушите. Джесика целуна дъщеря си по косата и отиде до хладилника. Беше твърде уморена, за да приготви вечеря, затова остатъците от замразена храна щяха да свършат работа.

Докато изваждаше храната, тя получи съобщение. Текстът беше придружен от снимка на гривна.

Виж какво намерих в интернет, пишеше Анджела Ривър.

Харесва ми, отговори Джесика.

И на мен. Да я купя ли?

Задължително. Цветът ѝ много ще подхожда на кожата ти.

Последва дълга пауза. Ярдли пъхна замразената храна в микровълновата фурна.

Знам, че е шантаво и че съм част от работата ти, но ако не ти е неприятно, кажи какво ще правиш тази вечер.

Защо?, попита Ярдли.

Майкъл не е в града и ще се върне чак утре вечер. Ще се радвам на малко компания. Искаш ли да дойдеш да изпием по чаша вино и да гледаме телевизия?

Пръстите на Ярдли се поколебаха над телефона. Тя не беше свикнала да има приятели, пък и какво всъщност знаеше за Анджела Ривър? Инстинктът ѝ подсказваше да поддържа само професионални отношения с нея, но нещо друго ѝ нашепваше, че Анджела иска да говори с някого. Че може би дори има нужда от това.

Защо ти не дойдеш у нас?, написа Джесика.

* * *

Навън се беше спуснал мрак, когато се навечеряха. Тара решаваше уравнения, докато се хранеха, и говореше малко.

— Как беше днес? — попита Джесика.

— Добре.

По време на цялата вечеря беше така — Тара отговаряше с една дума. Джесика разбираше причината. Когато дъщеря ѝ имаше някаква цел пред себе си, като да решава тези уравнения например, всичко друго оставаше на заден план. На нейните години и Джесика беше такава. Но се сети за малкото момиченце, което водеше на кино и люлееше на люлки в парка. Момиченцето по цял ден не се отлепяше от полата на майка си. Двете бяха сами срещу останалия свят и Джесика помнеше онези времена като най-трудните, но и най-щастливите в живота си.

— Тази вечер ще дойде на гости една приятелка — каза тя.

Тара вдигна глава.

— Коя?

— Казва се Анджи. Не я познаваш.

Тара се усмихна доволно.

— Къде се запознахте?

— Покрай работата.

— Мога да уча в кафенето, ако искаш.

Джесика стана и вдигна чиниите от масата.

— Не. Исках само да знаеш, за да не се изненадаш.

— Изненадана съм. Не мисля, че някога си ме запознавала с някоя от приятелките си. С изключение на онази жена, с която обядвахме няколко пъти. Айда. Харесвах я. Какво стана с нея?

— Омъжи се и има деца. Когато сте на различни етапи в живота, понякога е трудно да поддържаш приятелства.

— И Анджи ли е прокурор?

— Не.

— Адвокат?

Джесика занесе чиниите в мивката и започна да ги мие.

— Не… Тя е жертвата в един от моите случаи.

— Наистина ли?

— Да. Нищо не забранява да си приятел с хората, на които помагаш.

— Да, но изглежда странно. Ти обикновено си много предпазлива в това отношение.

На вратата се почука и Тара отвори.

— Здравей. Ти сигурно си Тара.

— Да. А ти си Анджи, нали? Влез.

— Радвам се, че най-после се запознахме. Майка ти непрекъснато говори за теб.

— Хубави неща ли?

— О, разбира се.

В едната си ръка Ривър носеше бутилка вино, а в другата — кофичка сладолед „Бен и Джери“.

— Съжалявам, не можах да преценя кое е по-вредно.

— Определено сладоледът. Но мисля, че ще опитаме и двете.

— Аз също — обади се Тара. Джесика повдигна вежди и тя добави: — Шегувам се. Ще уча в стаята си, ако ви потрябвам. — Тара се поколеба, преди да излезе. Явно погледът ѝ беше привлечен от татуираната руна на рамото на Анджела. — Беше ми приятно да се запознаем, Анджи.

— И на мен. — Анджела остави бутилката вино и сладоледа на плота в кухнята. — Харесвам я. Много е очарователна.

— Така е — отвърна Джесика и извади две чаши за вино от шкафа. — За щастие, вече не е толкова неспокойна, колкото беше в началото на пубертета. Помагам ѝ да преживее някои проблеми, които се коренят в детството ѝ.

— Как?

Джесика наля вино в чашите и отговори:

— Когнитивна бихейвиористична терапия. Учила съм клинична психология, макар че никога не съм си представяла, че ще я прилагам върху собственото си дете.

— Животът е едно лудо пътуване, нали? — Те чукнаха чаши. — Но поне можем да се забавляваме по време на тези лудости.

* * *