Четвъртата картина

— Какво да кажа? Луда съм по психически неуравновесени художници. Караваджо е бил убиец. Челини е убил много хора, но местните го оставили безнаказан, защото се възхищавали на изкуството му. В днешно време мнозина се възхищават на Банкси, но той всъщност е малко повече от обикновен престъпник.

— Ако не виждаш разликата между това, да драскаш графити на сгради, и да избиваш семейства, тогава си преминала граница, която аз не мога да възприема.

— Само казвам, че понякога голямото изкуство произлиза от голяма лудост. Не упреквам Едуард заради онова, което е извършил. Съмнявам се, че е можел да го контролира. Това е като дишането.

Пери се усмихна и Ярдли разбра, че тя се наслаждава на болката, която знае, че ѝ причинява.

Джил свали краката си от бюрото.

— Ние с теб бяхме двамата най-близки хора на Едуард на този свят. Сродната му душа и душата му близнак. И ти, и аз знаем истината — той знаеше какъв е. Сигурно ти е било трудно да се държиш като изненадана съпруга, след като го заловиха. — Тя изцъка с език. — Колко жалко! Едуард беше зашеметяващо красив. Мислиш ли, че в затвора разрешават посещения на жени, които не са съпруги на затворниците?

Джесика се вгледа в нея и после се засмя.

— Знаеш ли, навремето ревнувах от теб. От самоувереността ти и от факта, че ти имаше успешен бизнес, а аз бях само фотограф без особен успех. От твоята интелигентност и произход. Но сега, когато разглеждам галерията ти, виждам, че вероятно вече никой не идва тук, и че скъпите пластични операции са направили лицето ти да изглежда като пластмаса върху череп. Виждам ужасена от света жена, която се крие тук, за да се преструва, че не е така. Навремето ти завиждах, а е трябвало да те съжалявам.

Пери присви очи и те се превърнаха в две тънки цепки.

— Сбогом, Джил. Надявам се бизнесът ти да се посъживи.

Джесика вече беше излязла от кабинета, когато Пери извика:

— Ако искаш да хванеш твоя убиец, трябва да посетиш Едуард. Предай му поздрави от мен.

Ярдли застана неподвижно за секунда и после тръгна към колата си в тъмната нощ.

20.

Джесика не можеше да заспи.

Имаше чувството, че някой е изсмукал силите ѝ, сякаш беше забил канелка в нея и ги беше извлякъл до последната капка.

Отиде да провери какво прави Тара и видя, че дъщеря ѝ спи в стаята си. От слушалките в ушите ѝ все още се носеше музика. Джесика ги извади внимателно и изключи телефона. Наведе се тихо и нежно целуна Тара по челото, а после излезе от стаята ѝ.

Беше свикнала с мисълта, в живота ѝ нямаше друг освен дъщеря ѝ. Съжителството на Джесика с Уесли Пол не бе продължило дълго. Преди да го срещне, тя беше живяла сама четиринайсет години. Джесика беше едва на осемнайсет, когато майка ѝ умря, и живя сама десет години, докато не се запозна с Еди Кал. Сега пак беше сама. Мислеше си, че винаги ще бъде сама.

Строшено сърце.

Ярдли можеше и да свикне със самотата. Можеше дори да спре да ѝ обръща внимание, а компанията на други хора да започнеше да приема като истинско събитие. Но нощем, когато всички спяха, тя се чувстваше най-самотна. Най-изолирана от останалия свят.

Облече долнище на анцуга си и една тениска и отиде до хладилника. Телефонът ѝ извибрира. Беше получила съобщение от Анджела Ривър, която я питаше дали още е будна. Ярдли ѝ отговори и миг по-късно телефонът ѝ иззвъня.

— Джесика — каза тя.

— Винаги ли отговаряш така на телефона?

— Как?

— Казваш си името. Знаеше, че съм аз, нали? Защо не каза „Здравей, Анджи“ или нещо подобно?

Джесика извади сирене за мазане и хляб и взе една чиния от шкафа.

— Здравей, Анджи.

Анджела се засмя.

— Добре, умнице. Но сериозно, харесва ми да поздравявам хората по възможно най-добрия начин. Например, ако знам имената им, казвам „Здравей, Дийн“ или нещо такова. Не ми струва нищо, а пък това прави денят им малко по-хубав.

— Дори не съм се замисляла как да поздравявам.

— А трябва. Макар да не е кой знае какво, така караш другите да се почувстват щастливи. Пък и откъсва за малко мислите им от проблемите.

Джесика сложи хляба в тостера и настрои таймера.

— Какво правиш? — попита Анджела.

— Препечена филия със сирене. Ще сложа и малко пушена сьомга от вчера.

— О, недей! Ако рибата не е прясна, може да се натровиш. Когато бях на двайсет, веднъж съквартирантката ми сготви тилапия. Кълна се, че никога през живота си не съм имала по-тежко хранително натравяне. Прекарах цяла нощ в тоалетната, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ама че гадост!

— Не я яж. Вземи си „Кап’н Крънч“.

— Нямам зърнени закуски.

— Тогава си налей чаша вино като мен. Аз съм седнала на верандата с чаша пино гриджо. Имаш ли пино?

— Ще проверя… Имам.

— Сипи си една чаша и седни на балкона.

Джесика си наля вино и излезе на въздух. Небето беше черно, изпъстрено със звезди като скъпоценни камъчета. Никъде другаде не беше виждала толкова ясно небе — само в пустинята на Югозапада в безлунна нощ.

— А сега какво правиш? — попита Анджела.

— Излежавам се на шезлонга и гледам небето.

— Виждаш ли една ярка точка на запад? Това е Венера.

— Почакай… Да, мисля, че я виждам.