Четвъртата картина

— Само луната свети по-ярко от нея. Навремето много обичах да лежа и да си представям, че един ден ще отида на Венера. Че ако се съсредоточа достатъчно, ще се озова там. Майкъл, като един учен, ми напомня, че на Венера е толкова горещо, че дори стоманата ще се разтопи на повърхността ѝ. И всичко е оранжево. Каза, че там е като в ада — точно както си го представяме, или като в долината на Лос Анджелис.

Джесика се засмя и отпи от виното си.

— Описваш я много живописно.

— По-скоро скучно. Аз си представях океани от скъпоценни камъни и ярко пурпурно небе. Това звучи много по-хубаво. Защо да си представяш ада, когато можеш да си представяш рая, нали? — Анджела въздъхна. — Това е разликата между Майкъл и мен. На него му харесва да живее в реалния свят, а аз мисля, че реалният свят е скучен. — Джесика я чу да отпива глътка вино. — Ами ти? Ти къде попадаш в спектъра Анджела — Майкъл?

— Между един космически мечтател и един учен?

— Хей, не съм космически мечтател. Аз съм оптимистка.

— Шегувам се.

— О, не разбрах. Не познавам друг човек, който да остава с такава каменна физиономия като теб. Е, къде попадаш?

Джесика облегна глава назад и се вгледа в яркия блясък на Венера.

— Не съм се замисляла за Венера. Знам, че никога няма да отида там, затова няма смисъл да правя догадки. Интересувам се само от онова, което зависи от мен.

Анджела се засмя.

— Миличка, нищо не зависи от нас. — Тя си пое дълбоко дъх и двете се умълчаха.

Джесика отпи още една глътка вино и течността я стопли.

— Липсва ли ти понякога? — попита след малко Анджела.

— Кой? Еди ли?

— Да.

— Не.

— Джес, говорим си само двете. Липсва ли ти?

Джесика се поколеба. Не беше свикнала да разголва душата си и не се чувстваше удобно да говори за себе си и за своите чувства. Но Анджела умееше да те примамва. Пред нея Джесика искаше да говори и — не знаеше защо — да се разкрие напълно.

— Може би понякога. Липсва ми човекът, който беше, преди да разбера какъв е всъщност.

— Какво ти липсва най-много?

Джесика подви крака на шезлонга.

— Еди винаги ме разсмиваше. Никой никога не ме е разсмивал така. Където и да бяхме, независимо дали гладувахме в апартамент за двеста долара на месец, или ходехме на някое от неговите артистични събития за пет хиляди долара за блюдо, той винаги ме разсмиваше. — Тя погледна чашата в ръката си и мекото синкаво отражение на звездите в нея.

— А как беше в леглото?

— Анджи, за бога!

Анджела се засмя.

— Представям си как правите секс облечени. И само в мисионерската поза, колкото да създадете потомство. Права ли съм?

— Престани, Анджи! — Джесика усети, че се изчервява.

— Какво? Ако той е толкова скован колкото теб, как иначе може да се случи?

Джесика замълча за миг.

— Невинаги беше така. Нямаше да ме познаеш, ако ме беше видяла преди… преди да го срещна.

— Да. Хей, извинявай, че повдигнах този въпрос. Само се шегувах. Може да говорим за нещо друго.

— Не. Всичко е наред. Само… Не съм казвала тези неща на друг. Дори на терапевтката ми.

— Ами, нищо чудно. Това е пладнешки обир. Плащаш сто и петдесет долара на час, само за да те гледат втренчено и да ти повтарят: И как те накара да се почувстваш това? Пълни глупости!

— Ти си ходила на психотерапевт?

— Много отдавна.

— Защо отиде?

— Като тийнейджърка преживях някои неща, които трябваше да превъзмогна. Всички мислеха, че терапията ще помогне. Аз мисля, че само влоши нещата. Терапевтката все ми повтаряше да простя и да забравя. А аз отговарях: „Вие простете. Да видим как ще забравите, ако вие преживеете тези гадости“. Всичко това беше пълна глупост. Хората ти дават съвети, които самите те никога не биха изпълнили. — Анджела въздъхна дълбоко и продължително. — Извинявай.

— Няма за какво. Аз обаче мисля, че ми помогна. Хубаво е да има някого, на когото можеш да кажеш всичко и който няма да те съди.

— Затова са приятелите. — Анджела си пое дълбоко дъх, сякаш прочистваше дробовете си, и добави: — Е, да поговорим за нещо по-важно. Видях снимка на Еди в интернет. Изглеждаше ужасно секси. Все едно гледах Марлон Брандо на млади години.

— Така получи прякора си Тъмния Казанова. Някакъв репортер каза, че така би изглеждал Джеймс Дийн, ако беше доживял до дълбока старост.

— Мамка му! Заради такъв красив мъж бих се примирила с някое и друго серийно убийство.

Последва дълго мълчание.

— Извинявай, шегата ми беше неуместна — продължи Анджела. — Казах ти, имам голяма уста, която понякога работи по-бързо от мозъка ми.

— Няма нищо. Не съм свикнала да говоря за това, но и със сигурност не съм свикнала да се смея за това.

— Трябва да се смееш, миличка. Може да се смееш на това и или да му позволиш да те сломи. Това е твоят избор.

Джесика отпи от виното си и смени темата. Заговориха за стари гаджета, за гимназията и какви типове момичета са мразили. След това половин час се ровиха из „Фейсбук“, за да ги видят с какво се занимават и дали са омъжени за втори или трети път.