Четвъртата картина

— Обадих се на социалните служби, когато веднъж Хармъни дойде на училище с наранявания по цялото тяло. Тъмнолилави контузии с големината на бейзболна топка. Дадоха я в приемно семейство за две седмици, но след това ѝ разрешиха да се върне при майка си. — Той поклати глава. — Тя ми каза, че не иска да се връща там и че семейството, в което била, се държало много добре с нея, но майка ѝ искала да се прибере.

— Ами баща ѝ?

— Какво за него?

— Знаете ли нещо за миналото му?

Райли кимна и скръсти ръце на корема си.

— Да. Питате дали и той не ѝ е посягал? Не знам. Често казано, разговорите ми с нея бяха кратки и редки. Говорете с Маргарет, учителката по история на Хармъни. Двете се разбираха страхотно. Маргарет ми разказа за всичко това.

* * *

Маргарет Димопулос изглеждаше точно така, както Болдуин си представяше една прогимназиална учителка — дребничка, с очила, дълга пола и маркер в ръката. Приличаше на една от учителките му в основното училище, която — също както Маргарет — се беше интересувала от него: носеше му обяд, когато той нямаше, или палто през зимата, тъй като майка му и приятелят ѝ не купуваха неща, които смятаха за банални.

— Тед ми каза, че сте имали чудесни взаимоотношения с Хармъни — рече той.

— Опитвах се — отвърна Маргарет с въздишка и свали очилата си. — Тя беше изумително сладко и симпатично момиче, като се има предвид какво преживя. Някои деца на нейно място стават гневни и огорчени. Хармъни беше много обичлива. И умна. Ако растеше в добра семейна среда, щеше да постигне много.

— Споменавала ли ви е дали някой не я следи или ѝ се обажда? Някой, който я притеснява по някакъв начин?

Учителката поклати глава.

— Не и напоследък.

— Напоследък?

— Преди баща ѝ да излезе от затвора, майка ѝ имаше един приятел, който понякога идваше да я вземе от училище. Хармъни обаче отказваше да се качи в колата му. Веднъж видях, че той я сграбчи много грубо за рамото и се опита да я завлече насила. Когато изтичах навън, вече беше заминал.

Болдуин извади телефона си и отвори приложението за записки.

— Случайно да помните името му?

— Не, съжалявам. Веднъж попитах Хармъни за него, но тя отказа да говори. Майка ѝ обаче го изгони, когато освободиха бащата.

— Ами баща ѝ? Хармъни споменавала ли е нещо за него?

— Мисля, че тя се страхуваше от баща си. Не го каза, вероятно защото мислеше, че той ще научи, но аз виждах страха ѝ. — Маргарет извади няколко дражета „Тик Так“ и ги пъхна в устата си. — Разберете, агент Болдуин, Хармъни мразеше родителите си. Веднъж се разплака в кабинета ми и каза, че иска те да умрат. Че са най-лошите хора на света. Изобщо не бих се изненадала, ако бащата има нещо общо с изчезването ѝ, но няма да се учудя и ако е избягала. Тя се опита на два пъти, но не успя да стигне много далеч. Казах ѝ, че ще е по-лошо да живее на улицата, отколкото да живее у тях и… — Маргарет наведе глава и очите ѝ изведнъж се изпълниха с дълбока тъга. — А тя отговори, че нищо не може да е по-лошо от това. — Учителката избърса една сълза и отново си сложи очилата. — Трябваше да направя повече за нея. Може би да се опитам да я осиновя, знам ли…

Болдуин погледна телефона си. Имаше съобщение от Ярдли. Вероятно му пишеше, че съдията е подписал заповедта за обиск у Майкъл Закари и че е готова да тръгнат натам.

— Не сте можели да направите нищо. Вие не сте ѝ роднина и нямате основания да я осиновите. Най-доброто, което сте можели да направите, е да се обадите на социалните служби и да се опитате да я изведете от дома ѝ.

Маргарет бавно поклати глава.

— Гледах да бъда до нея, когато тя имаше нужда от мен, и да не любопитствам твърде много. Но на ваше място бих проверила онзи приятел на майка ѝ. Помня, че Хармъни каза, че бил много ядосан, задето майка ѝ го изгонила. Ако той е убил майка ѝ, може би е посегнал и на Хармъни.

29.

Съдебната заповед щеше да бъде изпълнена рано на следващата сутрин. Ярдли работи до късно в кабинета си и си тръгна. Утре щеше да бъде и последният ѝ работен ден в прокуратурата. Вече имаше договор като частен изпълнител до приключването на случая. Лю я беше уведомил, че нямат свободен кабинет за нея, но може да използва заседателната зала, когато е свободна.

Вместо да се прибере вкъщи, Ярдли отиде в спортната зала. Половин час удря една боксова круша и после още половин час тича по пистата. Един по-възрастен мъж, който носеше ролекс на ръката си, докато вдигаше тежести, започна да я сваля и я попита дали не е била на яхта „Вос“.

Тара спеше, когато Джесика се прибра вкъщи. Седна на ръба на леглото ѝ и се вгледа в нея. Колкото и да порастваше, докато спеше, дъщеря ѝ все приличаше на малко момиченце. Ярдли леко я докосна по прасеца и стана, за да се изкъпе.

Остана под душа, докато не свърши топлата вода, после облече халат, взе чаша вино в стаята си и включи телевизора. Прехвърляше каналите, когато телефонът ѝ иззвъня. Анджела Ривър. Джесика си помисли, че е по-добре да не отговаря, но знаеше, че трябва.

— Здравей, Анджи.

Анджела се засмя.

— Така вече е по-добре.

— Какво става?