Четвъртата картина

В гаража имаше син седан „Линкълн“ и един мотор. Ярдли светна лампата. Гаражът беше чист и подреден. Всички инструменти бяха прибрани на етажерките и наредени по големина. По бетонния под нямаше мазни петна. Джесика забеляза вътрешния кабинет. Прозорците му гледаха към колата и мотора. Ярдли слезе по няколкото стъпала и прекоси гаража. Цялото помещение беше опасано с тезгях, подобен на бюро, върху което имаше компютър и два принтера. За разлика от кабинета на Закари, офисът тук беше мръсен и разхвърлян.

Ярдли прелисти няколко документа — бяха сметки и писма за кола, която Закари се опитваше да купи от Берлин. Рядък модел беемве. Ярдли видя втора врата. Натисна бравата, но беше заключена. Тя намери системата за отваряне на гаража. Вратата се плъзна по металните си релси и този звук я уплаши. Представи си, че Закари неочаквано се връща вкъщи.

Навън не се виждаха съседи, когато Ярдли най-сетне излезе на дневна светлина. Тя заобиколи гаража и едва тогава видя колко е голям — достатъчно, за да побере четири коли, че и повече.

От външната страна имаше само един малък прозорец. Ярдли се надигна на пръсти и надникна вътре.

Стаята зад заключената врата беше нещо като работилница, но в единия край имаше телевизор, кресло и масичка за кафе с разхвърляни празни бирени бутилки. Ярдли огледа цялата стая и очите ѝ се спряха на някакви предмети, покрити с черно платно точно до работния тезгях.

Върна се в къщата. В кухнята беше забелязала една дълбока купа, приличаше на азиатска и очевидно беше много скъпа. Беше пълна с ключове. Ярдли ги разрови. Бяха без драскотини, почти всичките неизползвани. Резервни ключове. Тя взе купата и отиде пак до кабинета в гаража.

Опита шест ключа, преди един, месингов и по-различен от останалите, да отключи вратата. Ярдли изчака няколко секунди и се ослуша, за да се увери, че Тара няма да влезе пак. После отвори вратата.

Работилницата беше пълна с прахоляк и инструменти. Освен прозореца, нямаше друга вентилация. Вратата беше на панта с пружина и се затваряше сама. Във въздуха се носеше тежка миризма на застояла пот. Ярдли щракна контакта за осветлението до вратата.

Работният тезгях беше осеян със стърготини. На рафтовете до него бяха оставени няколко дърводелски проекта — за кадилница за тамян и бастуни от бамбук.

Ярдли заобиколи тезгяха. Платното, което беше видяла през прозореца, беше дебело като одеяло и покриваше голям правоъгълен предмет. Ярдли махна платното.

Беше една от картините на Сарпонг.

26.

Ярдли се излежаваше на шезлонга и гледаше момичетата, когато Ривър се върна. Анджела носеше пълни пазарски чанти. Остави ги на пода, събу си обувките и легна до приятелката си.

Джесика се замисли за картината на Сарпонг в гаража — втората от серията — онази, в чиято възстановка Анджела за малко не бе загубила живота си. Зад нея бяха поставени другите три. Всички те отлични репродукции върху дебело платно и по всяка вероятност нарисувани по поръчка.

— Мразя да ходя в мола по време на разпродажби — каза Анджела. — Там е направо джунгла от домакини на средна възраст. Изяж или ще бъдеш изяден.

— Купи ли нещо хубаво?

— Няколко блузи. О, взех нещо и за теб. — Анджела започна да рови в една торба. Извади малка синя тениска с щампа на дъга и пухкаво мече.

— „Грижовните мечета“? — попита Джесика.

— Предполагам, че някога са ти били любими. Кой не е обичал „Грижовните мечета“ като малък?

Джесика взе тениската и я вдигна. На гърдите на мечето имаше червено сърце.

— Мечето с нежно сърце — каза Анджела. — Напомни ми за теб.

Джесика се усмихна като дете, което току-що е получило нова играчка. Но после усмивката ѝ бавно помръкна, когато се сети за картините в гаража и какво ще трябва да направи.

— Обичам те. Благодаря.

Анджела си сложи слънчеви очила, изпусна дълбока въздишка на облекчение и отново легна на шезлонга.

— Обичам да слушам Тара и приятелките ѝ. Толкова е… Знам ли. Винаги съм искала да имам тяхната енергия. — Тя направи пауза. — Аз не мога да имам деца.

Ярдли я наблюдаваше мълчаливо. Ривър я погледна и после отмести очи.

— Не знаех — отвърна Джесика.

— Как би могла?

Анджела се вгледа в Тара.

— Шийката на матката ми е твърде увредена, за да мога да износя дете.

— Увредена?

Анджела дълго мълча.

— Когато бях момиче…

— Не е необходимо да обясняваш. Много съжалявам, Анджи. Дори не знам какво да кажа.

— Да. Ами, какво да се прави? Поне оцелях, нали? Оцелях от насилника и от Палача от Кримзън Лейк. Колко души могат да се похвалят с това? Но не знам още колко от деветте живота ми останаха. — Ривър замълча пак. След малко попита: — Мислиш ли, че някои хора са прокълнати, Джес? Сякаш са родени само да страдат и за нищо друго?

Ярдли хвана ръката ѝ.

— Не.

Ривър се усмихна и стисна ръката ѝ.

— Надявам се да е така.

* * *

Ярдли си тръгна от дома на Ривър и реши да се обади на Болдуин.

Тя седеше в колата си пред едно заведение за бургери, докато телефонът даваше сигнал „свободно“. После се включи гласовата поща и изведнъж Джесика се сети, че не е обядвала, и влезе вътре.