Четвъртата картина

Повечето адвокати на защитата приемаха безропотно присъдите на Нуфер, но Ярдли беше видяла как един успя да се измъкне от клопката му. Дилън Астър, млад адвокат с частна практика, нарочно се беше разкрещял на Нуфер, наричайки го с какви ли не обиди, и дори се подигра с малката перука на темето му. Астър беше задържан за неуважение към съда за едно денонощие, но случката създаде прецедент за всички негови бъдещи дела, защото се предполагаше, че Нуфер няма да остане безпристрастен към тях.

Дилън Астър никога повече не се изправи пред Нуфер.

Никой от другите адвокати не разбра какво направи Астър. Всички мислеха, че внезапният му изблик на гняв е детинска реакция към един арогантен съдия, но Ярдли знаеше, че това не е така, защото докато го отвеждаха от съдебната зала, Астър ѝ беше намигнал.

Сега Нуфер седеше в кабинета си. До компютъра му имаше чаша газирана вода, а до чашата — две таблетки „Алка-Зелцер“. Той ядеше слънчогледови семки от пликче и изплюваше люспите в същото пликче.

— Господин съдия, мисля, че имаме уговорен час. Може ли да вляза?

Нуфер я погледна бегло и отново се обърна към екрана на компютъра си.

— За какво?

— Моля ви да подпишете една съдебна заповед.

Той въздъхна, сякаш Ярдли го беше помолила да ѝ помогне да премести покъщнината си, и каза:

— Седнете.

Ярдли се настани срещу него, извади заповедта от чантата си и му я подаде. Нуфер си сложи очила и я прегледа. Устните му се движеха, докато четеше.

— Неубедителна е, госпожо Ярдли.

— Не искаме да претърсваме къщата или да му вземаме кръвна проба. Дори не искаме да претърсим работното му място. Само контейнерите за боклук, пространството около къщата и колата му. Смятаме, че безпокойството, което ще му създадем, е минимално, господин съдия. Предвид, че първата жертва е любовницата му, а втората — неговата приятелка, смятам, че имате достатъчно основание да издадете заповед.

— И защо точно гаража? Защо очаквате да намерите доказателства там, а не в дома му?

— Едва ли госпожа Фар някога е била в дома на господин Закари, но със сигурност се е качвала в колата му. А втората жертва живее в същата къща и това ще затрудни намирането на улики.

Нуфер се вгледа в заповедта и се замисли. Ярдли почувства, че стомахът ѝ се свива и започна да ѝ се гади.

— Не искам да съм груба, господин съдия, но ако цитираме съдията от Върховния съд Скалия, никой не знае какво е „достатъчно основание“. Мисля, че това означава да погледнете на нещата от наша гледна точка и поне да се запитате дали е възможно този човек да е извършил престъпленията, за които е заподозрян. Освен това психологическият портрет предполага, че убиецът е медицинско лице, а Майкъл Закари е точно такъв.

Нуфер подписа заповедта и ѝ я върна.

— Контейнерите за боклук пред къщата, гаражът и колите в гаража или имота. Нищо друго.

— Разбира се. Благодаря.

Той отново се обърна към монитора си. Ярдли излезе в коридора и се облегна на стената. Единственото, за което можеше да мисли в момента, беше какво ще направи Анджела Ривър, когато полицията се появеше в дома ѝ, за да обвини мъжа, когото тя обичаше, в опит за убийството ѝ.

28.

Прогимназия „Гроув Спрингс“ се помещаваше в ниска сграда в центъра на един жилищен квартал. Къщите бяха занемарени, а по перилата на училището имаше ръжда и капки лимоненозелена боя.

Болдуин пристигна точно преди началото на часовете. Хлапетата все още се разхождаха из двора, бъбреха на пейките или отиваха до магазина на ъгъла. Той влезе вътре и намери канцеларията. Една жена с бежова рокля седеше пред компютър и без да поглежда Болдуин, попита:

— Как мога да ви помогна?

— Кейсън Болдуин, ФБР. Искам да говоря с директора Райли.

— Един момент.

Той скръсти ръце на гърдите си и огледа канцеларията. На стената имаше информационно табло със съобщения за шоу на таланти, баскетболни мачове и постановка на „Укротяване на опърничавата“, представена от училищния клуб по драматично майсторство. На пейката до него с наведена глава седеше малко момче.

— Какво си направил? — попита Болдуин.

Момчето го погледна.

— Сложих фойерверк в един картоф.

Болдуин подсвирна с уста.

— И взриви ли го?

Детето кимна и на лицето му се изписа ужас.

— Е, на твое място не бих го направил пак, но наказанието все някога ще свърши. Пък и сега момичетата ще те мислят за бунтар — намигна му Болдуин.

Момчето се усмихна доволно.

От кабинета излезе нисък, пълен мъж, облечен с жилетка. Той повдигна вежди и рече:

— Тед Райли.

Двамата се ръкуваха.

— Кейсън Болдуин, ФБР. Разследвам случая с изчезналата Хармъни Фар. Може ли да отнема минутка от времето ви?

— Разбира се. Влезте.

Кабинетът беше оскъдно обзаведен, но до стената имаше удобен диван, а на масичката до него — кадилница за тамян. Двамата мъже седнаха.

— Не можах да повярвам, когато научих — каза Райли. — Първо насилието над нея, после майка ѝ бе убита, а сега това. Ангелите пазители сигурно имат нещо срещу това семейство. Не се обиждайте, ако сте набожен.

— Не съм. Имате предвид, че приятелите на майка ѝ са ѝ посягали, нали?

Райли кимна.