Четвъртата картина

Тара,

Само ако знаеш с какво нетърпение очаквам посещенията ти! Не можеш да си представиш каква свежест внасят те в тази невъобразима сивота. Да чакам сигурна смърт е едно, но да живея в несигурност дали ме очаква живот, или смърт, докато молбата ми едва-едва пъпли по пътеките на бюрокрацията, за която аз съм предмет, а не човек — както можеш да предположиш, малко ме потискаше. Докато не осъзнах, че, разбира се, всички живеем в чистилището. Колко още рози ще видиш в живота си? Няма да са безброй. За всичко си има някаква бройка. Колко още пъти ще целунеш момче? Колко още залеза ще видиш? Колко пъти ще се засмееш? Колко пъти ще си поемеш въздух?… И те имат край и все пак всичко изглежда безкрайно, нали. Сякаш смъртта няма да почука един ден на вратата ни, за да си вземе своето.

Не забравяй този урок, най-важния урок в живота — че един ден животът свършва.

С обич,

Баща ти

На Джесика ѝ се доповръща. Тя прерови чекмеджето и намери поне дузина писма от последните две години. Две години Тара бе поддържала връзка с единствения човек на света, когото Джесика най-много се страхуваше дъщеря ѝ да опознае.

Тя кипна от гняв. Не само защото Тара я бе измамила, но и защото я бе предала. Фактът, че дъщеря ѝ беше скрила писмата от нея, показваше, че тя знае колко би наранило това майка ѝ, но все пак не бе прекратила тайната кореспонденция с баща си.

Джесика крачи из стаята цели десет минути, докато се чудеше какво да направи, и гризеше нокътя на палеца си толкова ожесточено, че чак го разкървави. Отиде в банята, почисти го с антисептик и го напръска със спрей течен пластир.

Върна се в стаята на Тара и върна всичко на мястото му, за да не личи, че е ровила. Щом приключи, излезе.

* * *

Тара се върна около единайсет вечерта. Влезе и се усмихна на майка си.

— Хей. Защо си още будна? — попита тя.

— Не можах да заспя. Ти къде беше?

— При Стейси. Учихме.

— Не е ли малко неудобно за нея?

Тара си събу обувките и пусна раницата си на пода.

— Защо да е неудобно?

— Ти учиш неща, за които нейните преподаватели вероятно никога не са чували. Това може да я накара да се почувства несигурна покрай теб. Не подценявай несигурността на хората. Това може да ги накара да направят неща, които обикновено не биха направили.

Двете се втренчиха една в друга. Студените сини очи на Тара се приковаха в Джесика, сякаш дъщеря ѝ беше ястреб, който анализира движенията на мишка в далечината.

— За какво всъщност говорим?

— Какво искаш да кажеш?

— Вярвай ми малко повече, мамо. За какво говорим? Хайде, изплюй камъчето.

Ярдли се вгледа в дъщеря си. Едно от най-страхотните качества на Джесика, онова, което ѝ беше донесло успех като прокурор, беше способността ѝ да разгадава хората. Да прозира бързо и точно мотивите им, както само тя можеше.

В живота ѝ имаше само трима души, които не беше успяла да разгадае правилно. Тара беше една от тях. Другите двама я искаха мъртва. Джесика не искаше да мисли за това, когато мислеше за дъщеря си.

— Няма нищо, миличка. Просто съм уморена.

Тара кимна.

— Добре. Е, лягам си. Лека нощ.

— Лека нощ.

Джесика погледна Тара, която се отправи към стаята си, и стомахът ѝ се сви от страх. Не бяха само писмата. Кал искаше нещо от дъщеря си. Той не би ѝ писал, ако нямаше да извлече някаква полза. И сега Джесика трябваше да следи собствената си дъщеря, за да разбере какво иска Кал.

37.

Окръжният съд на окръг Невада беше много по-модерна сграда, отколкото се полагаше на една съдебна палата. Ярдли винаги беше мислила, че правото е благородна професия, професията на бащите-основатели на страната. Когато си помислеше за съдебни палати, тя си представяше коринтски колони, дървени перила и стари, скърцащи столове в стаи без прозорци.

Стаята на съдебните заседатели от голямото жури се намираше на втория етаж. Пред вратите стоеше съдия-изпълнител, който играеше ролята на съдебен пристав във федералния съд.

— Как сме днес, госпожо Ярдли?

— Добре, Питър. Благодаря, че попита.