Четвъртата картина

— Бил си на конференция със сто и петдесет души за един ден и няма нито един, който те е видял там и с когото мога да говоря?

— Не знам имената им! — изкрещя Закари. — Ако ме видят, вероятно ще се сетят за мен, но аз не познавам никого!

Астър кимна, докато си записваше.

— Ще ми трябва темата на конференцията и лице за контакти. Ще разбера имената на присъствалите и ще им покажа твоя снимка. Ако намерим само двама души, които са те видели там в нощта, когато е била отвлечена Кати Фар, това ще направи нищожни доказателствата на обвинението.

Лицето на Закари засия.

— Анджи може да ти помогне.

— Като стана дума за Анджи, тя е казала на полицията, че е излизала от мола, когато някой я ударил отзад по главата, и после се свестила в дървената къща на Кримзън Лейк Роуд. Това е било на… тринайсети май. Ти къде беше на тринайсети май към десет часа вечерта?

— Спях вкъщи. Тъкмо ми беше свършила двайсет и четири часовата смяна.

— Някой може ли да потвърди?

— Че съм бил вкъщи ли? Не, не мисля.

— Ами Кримзън Лейк Роуд? Имаш ли нещо общо с това място?

— Не. Нищо. Дори не бях чувал за него.

Астър се втренчи в клиента си.

— Ти отмести поглед встрани. Какво премълчаваш?

— Нищо.

— В моята професия главното ми умение е да разгадавам хората. Ти премълчаваш нещо. Какво?

— Нищо. Откровен съм с теб. Не знам защо ми се случва това.

Астър си записа още няколко бележки.

— Как ти се струва делото дотук? — попита Закари. — Ти каза, че можеш да го спечелиш. Сигурен ли си?

— Не зная какво са намерили в дома ти, за да ти кажа със сигурност, но не съм се захванал с адвокатската работа, за да губя дела. Когато получа всички доклади, ще дойда пак и ще ги обсъдим. Ще ти обясня и как ще процедираме. А засега, искам да подпишеш нещо. — Астър извади някакъв документ от чантата си.

— Какво е това?

— Ти току-що ме призова в съда против волята ми, докторе.

36.

Ярдли трябваше да си приготвя багажа, но нямаше желание. Тара беше излязла, а тя беше твърде нервна, за да заспи, затова моментът изглеждаше идеален. Без никакво желание Джесика си облече анцуг, пусна музика и започна от стаята си.

Тя не обичаше да трупа вещи и обикновено бързо даряваше всичко, което не използваше, затова задачата да събере багажа си нямаше да е болезнена. Ярдли приключи за един час със стаята си, оставаха само нещата от първа необходимост.

Преди да се залови с кухнята, реши да вземе няколко кашона от гаража. Пътьом мина покрай стаята на Тара и спря на вратата. Нищо не беше опаковано. Стаята изглеждаше както винаги. Джесика се натъжи. Запита се дали дъщеря ѝ не храни надежда, че все пак няма да се преместят. Тара най-после си беше намерила приятелки, а сега майка ѝ я откъсваше от тях.

Ярдли седна на леглото, въздъхна и се втренчи в картините в стаята. Тара ги беше рисувала. Имаше един плакат на Алберт Айнщайн, изплезил език, и един на жена, с Млечния път, увит на спирала в нея.

Джесика легна на леглото на дъщеря си, сложи ръце зад главата си и се втренчи в тавана. Спомни си какво беше собственото ѝ легло, когато беше на годините на Тара. Матрак на пода в апартамента на майка ѝ. Джесика плащаше всички сметки. Не можеше да прави никое от нещата, които сега правеше Тара — да си купува нови дрехи, да ходи на купони, да мързелува край басейна. Целият ѝ живот от тринайсет до осемнайсет години се състоеше от ходене на училище и изтощителна работа с няколко часа сън между тях, за да осигурява прехрана и подслон за себе си и за майка си, която лека-полека се пропиваше до смърт.

Джесика въздъхна дълбоко и се приготви да излезе от стаята, когато забеляза отвореното чекмедже на нощното шкафче до леглото. Посегна да го затвори, но видя лист хартия, изписан на ръка.

Без дори да знае защо, я обзе ледено отвращение, сякаш в стаята повя студен вятър.

Джесика извади листа. Беше писмо от Еди Кал до дъщеря ѝ.