Четвъртата картина

— Зарежи глупостите и ни кажи какво знаеш. Скоро ще завали и не искам да се намокря.

Болдуин забеляза, че ръцете на мъжа треперят, когато ги извади от джобовете си, и движенията му са нервни. Зениците му бяха разширени. Имаше болнав измършавял вид. Сигурно беше пристрастен към амфетамините. Вероятно смъркаше, защото по зъбите му нямаше тъмни петна като на наркоманите, които ги пушеха от лула.

— Искам двеста. Предварително.

— Двеста какво? Долара?

Мъжът кимна.

— Я се разкарай! — рече Рийс. — Не каза, че трябва да ти плащам.

— Колко струва за теб животът на момичето? Двеста ми се струват малко.

— Какво знаеш за изчезването ѝ? — попита Болдуин.

— Знам къде е.

Болдуин и Рийс се спогледаха и Болдуин попита:

— Жива ли е?

Ленард кимна.

— Не съм говорил с нея. Само видях, че някой я доведе на едно място. Видях снимката ѝ. Сигурен съм, че е тя. Огледах я добре.

— Може да те арестуваме и да те обвиним във възпрепятстване на разследването. И после ще седиш в килия, докато не започнеш да говориш — каза Рийс.

— Не — възрази Болдуин и извади портфейла си. — Имам сто и седемнайсет долара. Ако се окаже, че говориш истината, имаш думата ми, че ще ти дам и останалите.

Мъжът измърмори нещо под носа си.

— Да, добре, дай ми парите.

Болдуин му ги даде и после извади телефона си и отвори приложението за аудиозапис. Включи го и сложи телефона до себе си на пейката.

— Без записи — каза Ленард.

— Може да забравя нещо, към което трябва да се върна по-късно.

Кльощавият поклати глава.

— Не, без записи. Води си бележки, ако искаш, но няма да ти кажа фамилното си име и няма да записваш гласа ми.

— Хей — намеси се Рийс, — виж какво, скапаняко…

— Няма проблем, Кристън — прекъсна я Болдуин, изключи приложението за запис, отвори приложението за водене на записки и показа телефона си на Ленард. — Няма да записвам гласа ти. Само ще си водя бележки.

Мъжът кимна и пак се озърна нервно.

— Е? Започвай да говориш — подкани го Рийс.

— Бях в един бар — „При Хенри“. Знаете ли къде е?

— Не — отговори Болдуин.

— На Четиресет и втора улица и Мейн. Бях там на следващия ден, след като излезе историята за изчезналото момиче. Видях някого с нея на паркинга. В бара не сервират на хора под двайсет и една години, затова той влезе и купи нещо за ядене от грила, а после двамата отпътуваха.

— Къде беше тя в това време? — попита Рийс.

— В колата. Колата беше червена. Малка. Момичето седеше на предната седалка до шофьора и чакаше, а той влезе в бара.

— Имаше ли други хора наоколо?

Ленард кимна.

— Най-малко петима души пушеха отвън. Момичето дори слезе от колата и се поразтъпка, докато говореше по телефона си.

Рийс скръсти ръце на гърдите си и зададе въпроса, за който си мислеше и Болдуин.

— Имала е телефон, така ли?

— Да. Разхождаше се из паркинга и говореше с някого, а после пичът излезе с две стиропорени кутии, качи се в колата и отпътуваха.

— Познаваш ли мъжа? — попита Болдуин.

Ленард поклати глава.

— Не го бях виждал дотогава. Висок колкото мен и носеше бейзболна шапка с емблемата на „Сан Диего Падрес“.

— Върни парите, преди да те арестувам! — заплаши го Рийс.

— Какво? Защо?

— Тя няма телефон. Намерихме нейния.

— Тогава не е бил нейният, защото, казвам ви, момичето говореше по телефона. И не изглеждаше да е отвлечена. Можеше да извика за помощ и десетина души щяха да се отзоват. Но тя не го направи. Беше там по собствено желание.

— Хмм — измънка Рийс и го огледа от глава до пети.

Болдуин си записа нещо и попита:

— Каква беше колата? Седан, хечбек, с четири врати, с две врати?

— Червена, с две врати. Мисля, че хечбек.

— Ако ти покажа снимки на различни коли, ще я разпознаеш ли?

Кльощавият запали цигара и кимна.

— Как беше облечено момичето?

— Риза на райета и къси панталони. Докато беше навън и говореше по телефона, тя мина покрай мен. Аз стоях до стената и момичето се доближи, както сте вие сега. Тя беше. Видях снимката ѝ предишната вечер.

— Чу ли какво говореше по телефона?

Ленард поклати глава.

— Не, но се смееше. Не изглеждаше да е в беда.

— Защо не ни се обади по-рано? Какво чакаше?

— Нищо не съм чакал. Оставих съобщение преди време, но никой не ме потърси.

Болдуин погледна Рийс, но не каза нищо.

— Ще ми трябва телефонният ти номер и искам да дойдеш в полицията, да направим фоторобот на мъжа, когото си видял.

— Не, изключено. Ще си трая и няма да се бъркам в чужди работи.

— Как да ти дам стоте долара, ако не мога да ти се обадя?

Мъжът се замисли и отговори:

— Добре. Но не искам да ходя в полицията. Може да се срещнем в „Дел Тако“ или „Макдоналдс“, или някъде другаде.

— Става.

— Името ми е Ленард.

— Аз съм Кейсън.

Ленард издърдори бързо телефонния си номер и после си тръгна по същия път, по който беше дошъл.

— Наговори ни пълни глупости — заяви Рийс. — Не мога да повярвам, че му плати.

— Той е заклет наркоман. Колко такива познаваш, които доброволно се обаждат в полицията, за да съобщят за престъпление?

— Направи го за пари.

— Да, но все пак го направи. С двеста кинта не може да си плати гаранцията, ако го арестуваме. И ни каза името и телефонния си номер. Не твърдя, че е светец, но нека поне проверим думите му.