Четвъртата картина

— Пак ли спиш в работно време?

— Човек трябва да спи, когато може. — Болдуин стана и разкърши врата си. — Е, кой е този тип?

— Каза само, че името му е Ленард и има информация за Хармъни Фар. Обадих ти се веднага, след като говорих с него.

— Знам, и съм ти много благодарен. Много ченгета не биха го направили.

— По дяволите, вие мъжете винаги си мерите на кого му е по-голям! Затова трябва само жени да бъдат полицейски шефове и шерифи. Ние искаме само да се свърши работата.

— А кой ще прави кафе и понички, ако вие ръководите?

Тя го перна по рамото.

— Не ме карай да те гръмна в задника.

Болдуин се засмя.

— Липсва ми времето, когато се мотаехме с теб.

— И на мен. Между другото, къде беше, по дяволите?

Двамата тръгнаха през паркинга и навлязоха в една горичка близо до голяма детска площадка. Между дърветата се виеше бетонна пътека.

— Шефът, за когото ти казах. Накара ме да издирвам хора, които издават фалшиви чекове и други такива тъпотии. По дванайсет часа на ден. Това отнема цялото ми време.

— Наистина ли?

— Наистина. Тук съм в извънработно време.

— Мамка му! Е, това е гадно.

Той повдигна рамене.

— Така е. Какво да се прави? И без това може би е време да се захвана с нещо друго. Винаги съм искал да държа бар. Мислиш ли, че ще ме бива в тази работа?

— Мисля, че с тази външност ще изкарваш доста бакшиши.

Болдуин се усмихна самодоволно и пъхна ръце в джобовете си, докато вървяха през парка.

— Не знаеш нищо за този тип, така ли? — попита той.

— Не.

— Изглежда странно, че си хукнала насам, вместо първо да го привикаш за повече информация.

— Нали видя досието по случая? Не разполагаме с нищо. Когато новината за отвличането стигна до медиите, започнаха да ни се обаждат разни откачалки и добри самаряни, но дори те спряха след няколко дни. Вече на никого не му пука. Всяко чудо за три дни. Не е интересна на никого. Тя беше новина за един следобед, сега вече не е. Ако не открия нещо през следващите няколко седмици, случаят ще бъде прехвърлен при отворените и нерешените, и Хармъни Фар ще потъне в забрава, защото никое ченге няма да се разрови отново в случая ѝ.

Болдуин кимна. Протоколът във ФБР беше същият. Щом минеше определено време, случаят се затваряше и повече не мислеха за него. Не го забравяха само семейството и близките.

— Свързах се с един информатор от средите на сексуалните насилници, който ми е давал информация. Споразумяхме се аз да дам показания в негова полза на изслушването за промяна на категорията му, ако той ми намери информация за Хармъни.

— И той откри ли нещо?

— Не. Каза, че търсил навсякъде, но не намерил нищо. Абсолютно нищичко. Само обичайните извратеняци, които пускат отвратителни коментари в тъмната мрежа, но нищо, което хората да не са чули по новините. Похитителят ѝ вероятно не е от тази общност и се укрива добре.

Рийс спря на една поляна. Пред тях бяха тоалетните. Вдясно имаше още една детска площадка, а от другата страна — футболно игрище с пълни размери. Зад тях се намираха павилиони, пейки и маси.

— Ленард каза, че ще се срещнем тук.

Двамата седнаха на пейка близо до детската площадка.

— Понякога не ти ли писват тези гадости? — попита Болдуин.

— Хм. Че на кое ченге не му писват?

— Тогава защо не напуснеш? Имаш и други възможности, нали?

Рийс вдигна рамене.

— Баща ми има успешен бизнес. Продава развлекателни превозни средства като лодки, джетове и атевета. Може да отида да работя за него. Но не се виждам на друга работа. Може би не искам да виждам снимки на изчезнали деца в Инстаграм и да си мисля, че бих могла да направя нещо, но вместо това продавам джетове на богати тъпаци.

Болдуин се засмя.

— Понякога с удоволствие бих вземал по-малка заплата, само за да мога да стоя в магазин и да продавам джетове на богати тъпаци.

— Понякога — отвърна Рийс и го погледна, — но се обзалагам, че не всеки ден. — Тя извади никотинова дъвка от джоба си и я пъхна в устата си. — Защо са ти дали финансови престъпления? Ти си разследващ убийства.

— Шефът ми Дейна Ашли мисли, че това са глупости. Че отдел „Поведенчески анализ“ не заслужава вниманието, което получава, и трябва да имаме само общ отдел „Убийства“. Той не вижда разликата между убийство, извършено от улична банда, и сексуален хищник. За него убийството си е убийство.

— Мамка му! Накарай го да дойде и да върши моята работа една седмица. Да намира деца, напъхани в канализационни шахти с примки на врата, и нека после ми каже, че е същото като стрелба от кола.

Болдуин кимна и се загледа в дърветата, чиито клони се поклащаха на ветреца.

— Не се шегувам, Кристън. Мисля, че приключих. След този случай смятам да се махна от тази работа.

— Ами, каквото и да се случи — каза тя и хвана ръката му, — пак ще извадиш късмет. Ти винаги успяваш.

През детската площадка се приближи мъж. Беше облечен с дълга бяла риза и протрити дънки. Лицето му беше загоряло от слънцето. Изглеждаше нервен и непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше, че някой ще го нападне. Вървеше с ръце, пъхнати в джобовете. Спря пред Рийс и Болдуин.

— Ти ли си детектив Рийс?

— Да.

— Кой е този? Казах ти да дойдеш сама.