Да спасиш свидетел

— Ами моят дом? Моят живот? Аз имам роднини. Нима очакваш да зарежа всичко с лека ръка?

— Онзи, който иска да ме убие, ще предположи, че знаеш колкото мен. Вече си под заплаха.

— Това го решавам аз, не ти.

— Съжалявам, Лий. Никога не съм искала да въвличам още някого в тази история. Особено човек като теб.

— Трябва да има и друг изход.

Тя се отправи към стъпалата.

— Много съм изморена. Пък и за какво друго да разговаряме?

— Дявол да го вземе, не мога просто да зарежа всичко и да започна от нулата.

Фейт вече бе изкачила половината стъпала. Спря, обърна се и го погледна отгоре.

— Мислиш ли, че на сутринта положението ще ни се стори по-добро? — попита тя.

— Не — заяви откровено Лий.

— Точно затова няма смисъл да разговаряме. Лека нощ.

— Защо ми се струва, че много отдавна си решила да не се връщаш? Може би още в мига, когато ме видя.

— Лий…

— Ти ме подлъга да тръгна с теб, после извъртя онзи глупав номер на аерогарата и сега съм в капан. Хиляди благодарности!

— Грешиш! Не съм искала да стане така!

— И очакваш да ти повярвам?

— Какво друго да кажа?

Лий се втренчи в нея.

— Знам, че животът ми не струва кой знае колко, но все пак държа на него, Фейт.

— Съжалявам.

Тя изтича нагоре по стъпалата.

33.

Лий грабна от хладилника кашонче с шест бири, излезе навън и затръшна вратата. Спря до хондата и се зачуди дали просто да не подкара накъдето му видят очите, докато остане без гориво, пари или разсъдък. Сетне изведнъж му хрумна друг вариант. Можеше да отиде сам при федералните. Да предаде Фейт и да заяви, че не е знаел нищо. Което си беше чистата истина. Не бе сторил нищо лошо. И не й дължеше нищо. Заради нея бе преживял неприятности, страх и смъртни заплахи. Би трябвало с лекота да избере това решение. Но защо не можеше, дявол да го вземе?

Той излезе през задната порта и тръгна по дъсчената пътека край дюните. Смяташе да слезе на плажа, да гледа океана и да пие бира, докато умът му престане да действа или докато измисли гениална идея, която да ги спаси и двамата. Или поне него. Без сам да знае защо, той се обърна да погледа къщата. В спалнята на Фейт светеше. Щорите бяха спуснати, но не затворени.

Когато Фейт се приближи до прозореца, Лий изтръпна. Тя не затвори щорите. Прекоси стаята, изчезна за малко в банята и отново се появи. Когато Фейт започна да се съблича, Лий се озърна да види дали някой не го наблюдава. Само това липсваше — съседите да позвънят на полицията, че из тъмното броди някакъв извратен тип. Би било идеален завършек за един от най-приятните дни в чудесния живот на Лий Адамс. Другите къщи обаче бяха тъмни и пусти; можеше спокойно да гледа. Най-напред падна ризата, след това панталонът. Тя продължи да сваля дреха след дреха, докато целият прозорец се изпълни с голота. И не облече нито пижама, нито поне тениска. Очевидно тази високоплатена Жана д’Арк предпочиташе да спи в натурален вид. Сега Лий виждаше съвсем ясно всичко онова, което само бе зърнал да прозира през кърпата. Може би тя знаеше, че е навън, и разиграваше представлението специално за него. Какво, с това ли смяташе да компенсира съсипания му живот? Светлината в спалнята изгасна. Лий отвори една бира, обърна се и тръгна към плажа. Край на представлението.

Докато стигне до пясъка, вече бе изпил първата бира. Започваше приливът и след малко той се озова във вода до глезените. Отвори следващата бира, продължи напред и нагази до колене. Водата бе ледена, но Лий влезе още по-навътре и чак когато се намокри почти до слабините, спря по една важна причина — не искаше да намокри пистолета.

Измъкна се на плажа, захвърли бирата, свали подгизналите обувки и побегна. Беше уморен, но краката му сякаш сами се движеха, докато дробовете му изхвърляха облачета пара в студения въздух. Пробяга около километър и половина с шеметно темпо или поне така му се стори. После рухна на пясъка, гълтайки жадно влажния въздух. Отначало му стана горещо, след това изтръпна от студ. Помисли за родителите си, за братята и сестрите. Представи си как дъщеря му Рене, още съвсем малка, пада от големия кон и вика татко, но той не се появява и виковете постепенно заглъхват. Кръвта му сякаш течеше в обратна посока; всичко се връщаше назад, защото нямаше къде другаде да отиде. Усети как стените на тялото му поддават, неспособни да удържат натиска отвътре.

Той се изправи с омекнали крака и залитайки, изтича обратно при бирата и обувките. Поседя на пясъка и изпразни още две кутии, слушайки рева на океана. Вгледа се в мрака с присвити очи. Странно. Няколко бири стигаха, за да види съвсем ясно на хоризонта как свършва животът му. Винаги се бе питал кога ли ще дойде краят. Сега знаеше. След четирийсет и една години, три месеца и четиринайсет дни Онзи горе бе решил да му отреже квитанцията. Той погледна небето и размаха ръка. Сърдечно благодаря, Господи.