Да спасиш свидетел

Това като че облекчи младежа и двамата влязоха в хранилището. Той взе ключа на Рейнолдс, извади своя дубликат и изтегли касетката от сейфа.

— Имаме помещение, където можете да прегледате съдържанието.

Младежът я въведе в тясна стаичка и Рейнолдс затвори вратата. Въздъхна дълбоко и чак сега забеляза, че дланите й са потни. Съдържанието на тази касетка можеше да прекърши много човешки съдби и кариери. Тя бавно вдигна капака. Онова, което видя, я накара да изругае тихичко.

Банкнотите бяха стари, грижливо пристегнати с ластичета. Рейнолдс ги преброи набързо. Десетки хиляди. Тя отново затвори капака.

Когато отвори вратата, Собъл стоеше отвън. Той взе касетката и я върна на място.

— Мога ли да видя регистъра за този сейф?

Собъл й показа дневника. Данните бяха попълнени от Кен Нюман; Рейнолдс отлично познаваше почерка му. Убит агент от ФБР и касетка, пълна с пари под чуждо име. Господ да ни е на помощ, помисли си тя.

— Открихте ли нещо? — попита Собъл.

— Трябва да забраните достъпа до този сейф. Ако някой поиска да го отвори, съобщете ми незабавно на тези телефони. — И тя му подаде визитката си.

— Сериозно е, нали?

Собъл вече изглеждаше много нещастен, че са го преместили точно в този клон.

— Благодаря ви за помощта, мистър Собъл. Ще поддържаме връзка.

Рейнолдс се върна в колата и потегли с максимална скорост към дома на Нюман. По пътя позвъни, за да е сигурна, че Ан ще си бъде у дома. Погребението бе планирано за след три дни. Щеше да бъде много тържествено, с присъствието на висши ръководители от Бюрото и от клонове в цялата страна. Дългото автомобилно шествие щеше да мине между шпалир от мрачни, почтителни федерални агенти и полицейски служители. ФБР погребваше агентите, загинали при изпълнение на служебния си дълг, с всички заслужени почести.

— Какво откри, Брук?

Ан Нюман бе с черна рокля, идеално оформена прическа и съвсем мъничко грим по лицето. Рейнолдс чу гласове в кухнята. Когато пристигна, отпред имаше две коли. Вероятно роднини или приятели, дошли да изкажат своите съболезнования. На масата в столовата забеляза подноси с храна. Колкото и да е нелепо, яденето и съболезнованията вървяха ръка за ръка; изглежда, скръбта се понасяше по-леко на пълен стомах.

— Трябва да видя отчетите за банковите ви сметки. Знаеш ли къде са?

— С финансите обикновено се занимаваше Кен, но съм сигурна, че всичко е в кабинета му.

Ан поведе Рейнолдс по коридора и двете влязоха в кабинета на Кен Нюман.

— Само една банка ли ви обслужва?

— Да. Поне доколкото знам. Винаги аз прибирам пощата и не съм видяла писма от друга банка. Нямаме спестовен влог, само разплащателен. Кен казваше, че лихвата била чиста подигравка. Той наистина умееше да се справя с парите. Влагаше ги изгодно в акции, освен това спестяваше за колеж на децата.

Докато Ан търсеше документите, Рейнолдс хвърли разсеян поглед из стаята. Върху една лавица бяха натрупани множество разноцветни пластмасови кутии. При предишното си посещение бе забелязала купчинките монети, но не и тези кутии.

— Какво има вътре?

Ан се озърна.

— А, това са спортните карти на Кен. Има и монети. Беше голям колекционер. Дори мина курс и получи разрешително за оценяване на монети и карти. Почти всяка седмица ходеше по изложби. — Тя посочи към тавана. — Затова монтирахме пожарен детектор. Кен много се страхуваше от пожар, особено в тази стая. Има толкова пластмаса и хартия, че огънят може да лумне за броени секунди.

— Изненадвам се, че е имал време за колекции.

— Е, намираше някакво. Беше много запален.

— Водеше ли по изложбите теб или децата?

— Не. Никога не ни е канил.

Тонът й накара Рейнолдс да смени темата.

— Не ми е приятно да питам, но беше ли застрахован Кен?

— Да. За много голяма сума.

— Поне ще имаш една грижа по-малко. Знам, че не е кой знае каква утеха, но хората толкова рядко мислят за тия неща. Очевидно Кен е искал да бъдеш осигурена, ако нещо се случи с него. Делата често говорят много повече от думите.

Рейнолдс бе искрена, но последното изречение прозвуча толкова фалшиво, че тя реши да не засяга повече този въпрос.

Ан извади червен бележник и го подаде на Рейнолдс.

— Мисля, че ти трябва това. В чекмеджето има и други. Този е най-новият.

Рейнолдс погледна подвързията. Върху нея имаше етикет, уточняващ, че това са сведения за издадените чекове през текущата година. Разгърна бележника. Данните бяха грижливо подредени по месеци.

— Анулираните чекове са в другото чекмедже. Кен ги събираше по години.

По дяволите! Рейнолдс държеше финансовите си документи натъпкани из всички чекмеджета в спалнята и дори в гаража. Дойдеше ли времето за подаване на данъчна декларация, наставаше същински ад.

— Ан, разбрах, че имаш гости. Мога да прегледам бележниците и сама.

— Ако искаш, вземи ги със себе си.

— Предпочитам да ги прегледам тук, ако не възразяваш.

— Добре. Искаш ли да хапнеш нещо? Имаме предостатъчно храна. И току-що сложих кафеника на печката.

— Чаша кафе ще ми дойде добре, благодаря. Със съвсем малко сметана и захар.

Ан изведнъж я погледна нервно.

— Още не си ми казала какво откри.