Да спасиш свидетел

Той изтича до стаята си, свали пистолета и го прибра в едно чекмедже. Наплиска се с вода, приглади косата си, грабна якето и слезе долу. Фейт вече беше до външната врата и включваше алармата. Напуснаха къщата, излязоха на магистралата и тръгнаха по тротоара край нея. Залязващото слънце обагряше в розово небето над тях. Из дворовете наоколо припламваха градински лампи, поливачките почваха да разпръскват струи вода. Техният монотонен шепот постепенно успокои обтегнатите нерви на Лий. Той си помисли, че мекото осветление прави разходката особено приятна. Цялата местност изглеждаше обляна в ефирно сияние като сцена от романтичен филм.

Лий вдигна глава тъкмо навреме, за да зърне как същият двумоторен самолет се готви за кацане. Поклати глава.

— Адски ме стресна първия път, когато го видях тази сутрин.

— И мен би стреснал, само че първия път пристигнах тук с него. Това е последният полет за днес. Вече става тъмно.

Стигнаха до ресторанта, който бе обзаведен изцяло в морски стил — голямо корабно кормило до входа, водолазни шлемове по стените, рибарски мрежи под тавана, груби чамови стени, въжени перила и огромен аквариум, пълен със замъци, водорасли и всевъзможни риби. Сервитьорките, облечени в моряшки униформи, бяха млади и пъргави. Тази, която обслужваше тяхната маса, се оказа особено сладкодумна. Първо прие поръчката за напитки. Лий си избра чай с лед, а Фейт винен шприц. После сервитьорката изреди напевно специалитетите за деня с приятен, макар и малко тъничък контраалт. След като тя си тръгна, Фейт и Лий се спогледаха и избухнаха в смях.

Докато чакаха напитките, Фейт се озърна из залата. Лий я погледна тревожно.

— Някой познат ли видя?

— Не. Когато съм тук, почти не излизам. Точно от това се боях, да не срещна някой познат.

— Спокойно. Изобщо не приличаш на предишната Фейт Локхарт. — Той я огледа. — И сигурно трябваше да го кажа по-рано, но тази вечер изглеждаш… изглеждаш особено хубава. Истинска красавица, искам да кажа. — Той изведнъж се смути. — Не че и преди не беше хубава. Просто…

Езикът му се заплете окончателно и той наведе глава над менюто.

Фейт го погледна. Чувстваше се смутена не по-малко от него, но въпреки това по устните й заигра усмивка.

— Благодаря.

Минаха два много приятни часа, изпълнени с разговори на безобидни теми, разкази за миналото и взаимно опознаване. Тъй като беше делничен ден извън сезона, в ресторанта имаше малко клиенти. Довършиха вечерята, поръчаха кафе и си разделиха дебел резен кокосова крем-пита. Платиха в брой и оставиха толкова щедър бакшиш, че сервитьорката навярно щеше да пее по целия път към дома си.

Фейт и Лий тръгнаха бавно назад, като се наслаждаваха на прохладния нощен въздух. Но вместо да се приберат в къщата, Фейт само остави чантата си до задната врата и поведе Лий към плажа. Събу си сандалите и двамата продължиха разходката по пясъка. Вече беше съвсем тъмно, духаше свеж ветрец и по брега нямаше никой друг освен тях.

Лий погледна Фейт.

— Добре, че ти хрумна да излезем. Вечерта беше много приятна.

— Когато поискаш, можеш да бъдеш чаровен.

За момент това го раздразни леко, сетне разбра, че тя се шегува.

— Имам чувството, че това излизане ни дава възможност да започнем отначало.

— И аз си помислих нещо подобно.

Фейт спря, седна и зарови крака в пясъка. Лий остана прав и се загледа към океана.

— Е, Лий, какво ще правим сега?

Той седна до нея, събу обувките и размърда пръсти в пясъка.

— Би било страхотно, ако можехме да останем тук, но не ми се вярва да можем.

— Тогава накъде? Нямам повече къщи.

— Мислих за това. Имам добри приятели в Сан Диего. Частни детективи като мен. Познават всички там. Сигурен съм, че ако ги помоля, ще ни помогнат да се прехвърлим в Мексико.

Фейт не изглеждаше въодушевена от тази идея.

— Мексико? А след това?

Лий сви рамене.

— Не знам. Сигурно ще можем да си намерим фалшиви документи и да стигнем с тях до Южна Америка.

— До Южна Америка? И там ще работиш в кокаиновите плантации, а аз в някой публичен дом.

— Бил съм по тия места. Хората там не са само наркотърговци и проститутки. Ще имаме и други възможности.

Фейт наведе очи към пясъка и поклати глава.

— Двама бегълци, преследвани от правосъдието и бог знае още от кого.

— Ако имаш по-добра идея, слушам те — каза Лий.

— Имам пари. Много пари в швейцарска шифрова сметка.

Лий се навъси скептично.

— Наистина ли има такива неща?

— О, да. Ами всички онези световни заговори, за които навярно си чувал? Ами тайните организации, дето управляват планетата? Всичко е вярно.

Тя се усмихна и го замери с пясък.

— Добре, а ако федералните претърсят къщата или кабинета ти, няма ли да открият някакви документи? Ако узнаят номера на сметката, ще могат да проследят парите.

— Целият смисъл на швейцарските шифрови сметки е точно в това — да гарантират абсолютна секретност. Ако швейцарските банкери споделяха тия сведения с този и онзи, системата им отдавна да е рухнала.

— ФБР не е „този и онзи“.

— Не бой се, не съм оставила нищо черно на бяло. Цялата необходима информация е у мен.

Лий не изглеждаше убеден.