Дамите на Мисалонги

— Можеше да мине направо за цирк. Двеста и петдесет гости, шлейфът на младоженката се носеше от цяла армия чипоноси сополанковци, голям хор, мъже с фракове — божичко, беше направо кошмарно. Но в равнение с онова, което последва, приличаше на идилия. — Той я погледна и вдигна вежди. — Не ти ли е неприятно да ти разказвам?

— По-добре да го чуя още сега. Казват, че втората жена вечно трябва да се бори с духа на първата и сигурно е много по-трудно да се бориш с дух, отколкото с жив човек. Тя… много ли ти беше скъпа?

— Може би, когато се оженихме, но честно казано, не помня. Разбираш ли, аз почти не я познавах. В интерес на истината, тя беше тази, която настояваше да се оженим. Изглежда съм от онези мъже, дето жените им се предлагат. Само че, що се отнася до теб, нямах и най-малката представа какво си намислила. Но тя… в един миг беше готова да ме разкъса от страст, а в следващия се държеше така, сякаш съм чумав. Горещо и студено, нали така му казват. Все си мисля, че жените намират подобно държане за напълно естествено, сякаш ако не го правят, животът на мъжа ще стане прекалено безгрижен. Ето какво харесвам у теб, мисис Смит: ти не си играеш на тази игра — горещо и студено.

— Благодаря — скромно наведе глава Миси, — но, моля те, продължавай! Какво стана после?

Той вдигна рамене.

— Ами, тя си мислеше, че трябва да взима всички решения и че има значение само онова, което тя иска. Рибата бе паднала в мрежата и вече нямаше никаква стойност. Аз присъствах, само за да мога непрестанно да доказвам, че тя е в състояние да улови риба, както и за да я придружавам насам-натам. Нямаше любовници — по-скоро почитатели или обожатели, от онези дето си втъкват цветя в бутониерите и косата им блести повече от добре лъснатите им обувки. Любимото й занимание беше да ми се присмива. Пред всекиго. Аз бях глупакът, дървенякът. И тези разкрития винаги ставаха обществено достояние, пред необходимата и специално подбрана за целта публика. Когато бяхме сами, в очите й се четеше само съжаление.

— А ти? Ти как гледаше на нея?

— Аз я презирах. — Изглежда той и сега изпитваше същите чувства към нея, което си пролича от тона, с който произнесе тези думи.

— И колко дълго бяхте женени?

— Четири-пет години.

— А деца имахте ли?

— По дяволите, не! Това щяло да й развали фигурата. Винаги е мислила, че е създадена да бъде милвана, целувана и обожавана, но аз самият нямах тази привилегия, освен в редките случаи, когато беше толкова пияна, че й беше все едно. Въпреки това, на следващия ден винаги имаше викове, крясъци и заплахи, че ако нещо стане, незабавно ще посети един много почитан в женските среди доктор.

— И след това умря? — попита Миси, която сякаш не можеше да повярва, че подобна жена би могла да бъде обичана.

— Една вечер се скарахме ужасно — за нещо дребно, нещо ужасно маловажно, което въобще нямаше знамение. Живеехме в къща с малък пристан към Залива и изглежда, че след като съм излязъл, тя е решила да поохлади гнева си с плуване. Намериха тялото й едва след няколко седмици, чак на Балморал Бийч.

— О, бедната.

Той изсумтя.

— За нея поне бяха приключили земните мъки. Но не и за мен! Полицията се опита да ме изкара виновен, но за щастие малко след като бях напуснал къщата, срещнах един приятел на улицата. Той също като мен бил изхвърлен от леглото, та двамата продължихме натам, накъдето се бе отправил моят приятел — към квартирата на един ерген. Там и останахме до следобеда на следващия ден, за да удавим мъката си в алкохол. И тъй като слугите я бяха видели жива, след като излязох от къщата и се видях с приятеля ми, в края на краищата полицията се видя принудена да снеме от мен всички обвинения. Огледа на трупа също доказа, че е умряла от удавяне; нямаше никакви следи от насилствена смърт. Но дори това не можа да пресече слуховете, които се носеха из града, че аз съм я убил. И така ми излезе име на хитър убиец, човек, който може да върти полицията на пръста си и дори да изстисква алиби от най-близките си приятели.

— И кога се случи всичко това?

— Преди двайсетина години.

— Толкова отдавна! И къде прекара цялото това време?

— Ами, напуснах Австралия, веднага след като полицията престана да се занимава с мен. Обикалях света. Африка, Клондайк, Китай, Бразилия, Тексас. Прекарах двадесет години в доброволно изгнание. И тъй като съм роден в Лондон, промених името си по английски маниер и когато се завърнах в Австралия, вече бях Джон Смит, гражданин на широкия свят, а всичките ми спестявания бяха в злато.

— Защо избра Байрон?

— Заради долината. Винаги съм мечтал да притежавам една цяла долина само за себе си.

Напълно задоволена от изчерпателния разказ, Миси реши да смени темата и да разкаже за дрязгите в „Байрон ботъл къмпани“ и за проблемите, които това създава на майка й и на нейните лели. Джон Смит я слушаше внимателно, като от време на време по устните му пробягваше усмивка и когато тя приключи с разказа си, той положи ръка на раменете й, притегли я на седалката до себе си и двамата продължиха прегърнати.