Дамите на Мисалонги

— Е, мисис Смит, трябва да ти призная, че наистина нямах никакво желание да се оженя за теб в началото, но все повече съжалявам за своето погрешно първоначално впечатление, винаги щом отвориш устата си, да не говорим за краката. Ти си чувствена жена, сърчицето ти е точно там, където трябва да бъде, и без никакво съмнение в жилите ти тече кръвта на Хърлингфорд, което ми дава допълнителни сили. Интересно, как нещата се преобръщат.

Останалата част от пътя двамата мълчаха.

На следващата сутрин Джон Смит си облече костюм с чудесна кройка, твърда яка и вратовръзка.

— Каквото и да ти предстои, — отбеляза Миси с известно огорчение, — трябва да е далеч по-важно от твоята собствена сватба.

— Така е.

— Далече ли отиваш?

— Само до Байрон.

— Тогава ще имаш ли нещо против да ме оставиш по пътя при мама?

— Чудесна идея, жено! Ще ме изчакаш там до следобед и след това можеш да ме представиш на твоите роднини. Сигурно ще имам какво да им разкажа.

Всичко ще бъде наред, мислеше си Миси, докато се поклащаше, облечена в красивата си алена рокля и шапка, до необичайно елегантния мъж до нея, който вече й беше съпруг. Вече не ме е страх, че ще ме обвинят в измама и лъжа. Той ме харесва, наистина ме харесва и без още да го осъзнава, вече започва да се привързва към мен. Когато измине тази прословута година, ще намеря сили да му кажа истината. Освен това, ако имам късмет, може би вече ще съм майка на собственото му дете. Сигурно много го е боляло, когато е избрал, че първата му жена не иска да има деца и сега, когато наближава петдесетте, децата ще са ужасно важни за него. Той ще е чудесен баща, защото умее да се смее.

Преди да поемат за Байрон, Джон я бе завел на едно място недалеч от колибата, където възнамеряваше да вдигне техния бъдещ дом. Водопадът с гореща вода, подухван от вятъра, се спускаше надалеч от издълбания в скалата басейн, чиято вода бе в цвета на тюркоаз. Джон й показа откъде извира водата: горе в скалата имаше малка пещера, на дъното на която си бе пробил отвор подземният поток.

— Наистина ли ще живеем тук, скъпи — сред цялата тази красота?

— Където ще живея аз — отвърна той намръщено. — Съмнявам се, дали ще бъдеш още жива, когато всичко е готово. Къща не се вдига за един ден, Миси, още повече, че ще я строя сам. Не искам из долината ми да се мотаят пияни работници, да мърсят басейна и после да разправят на всеки срещнат какво става тук.

— Мисля, че се уговорихме да не споменаваме за моето състояние, нали? Пък и няма да те оставя сам, ще ти помагам с каквото мога — каза жизнерадостно Миси. — Тежката работа не ми е непозната, а и колибата е толкова малка, че няма да ми отнема много време. Доколкото разбрах от лекарите, няма никакво значение, дали лежа или работя тежка работа — някой ден това ще се случи неминуемо.

При тези думи той я сграбчи в обятията си, сякаш наистина му беше станала много скъпа. Така, че се отправиха за Байрон малко по-късно от първоначално предвиденото, но никой от тях не бе смутен от този факт.

Когато Миси влезе в къщата, Октавия и Друсила бяха в кухнята. Двете вдигнаха изумени погледи към нея, смаяни пред великолепните й одежди.

Не че се бе превърнала само за една нощ в красавица, но във всеки случай промяната бе коренна, както във вида й, който бе станал далеч по-привлекателен, така и в цялостното й държане. Приличаше по-скоро на някоя пристигнала от Лондон дама, отколкото на местна бедничка.

— О, Миси, изглеждаш чудесно! — възкликна Октавия и приседна от изненада.

Миси я целуна, после целуна и майка си.

— Благодаря ти, лельо, защото не само така изглеждам, но и се чувствам чудесно. — Усмивката й бе победоносна. — Дойдох да ви съобщя, че се омъжих — извести тя, махайки с лявата си ръка под носовете им.

— За кого? — попита Друсила, усмихната.

— За Джон Смит. Венчахме се вчера в Катуумба.

Нито Друсила, нито Октавия споменаха за странната слава, която имаше в града Джон Смит; така или иначе, той бе човекът, спасил Миси от нещастната участ на стара мома и това веднага го издигна в очите им до незнайни висини.

— Мисис Джон Смит — произнесе майка й, сякаш опитваше вкуса на името. — О, Миси, звучи направо изискано! Къде е той? Кога ще дойде да го видим?

— Има малко работа в Байрон, но каза, че днес следобед би искал да се запознае с вас, преди да ме отведе у дома. Какво ще кажеш, мамо, ако до тогава двете с теб се разходим до Байрон? Трябва да купя малко храна от бакалията, а освен това ще намина при чичо Хърбърт да си избера плат за нова рокля. Никога вече няма да нося кафяво! Дори, когато работя. Ще си слагам мъжка риза и панталони, защото са далеч по-удобни, пък и кой ли ще ме види?

— Не е ли чудесно, че купи тази шевна машина Друсила? — по-скоро възкликна, а не попита клекналата пред огнището Октавия, твърде щастлива от обрата на нещата, за да я е грижа за възмутителното намерение на Миси да носи панталони.

Но Друсила, изглежда, бе потънала в мисли за нещо, далеч по-важно от шевната машина и мъжките панталони.