Диктаторите

Тъпият и изплашен Клавдий веднага подписал назначението. И тогава тройката Агрипина, Нарцис и Палас не седнали да си губят времето. Хванали Силий и го убили. По този начин пророчеството се сбъднало. Мъжът на Месалина умрял през определената година — и естествено, Клавдий бил спасен. След Силий бил редът на Месалина. И още преди влюбеният старик Клавдий да свари да й прости, те я заловили и я убили. А на загубилия ума и дума Клавдий казали:

— Самоуби се!

Всичко това прилича на роман или на фарс. И все пак това е самата история. И то историята не на неколцина души, а на света — на римския свят от императорската епоха.

А сега няма да бъде безинтересно да дадем една картина на женските нрави в Рим през първия век от нашата ера.

Месалина не била най-лошата жена в Рим, както пък и Тиберий, Калигула и Клавдий не били най-лошите мъже! Повечето мъже и жени от аристокрацията били като Калигула и Месалина. Тон на цялата тази поквара давала безотговорната, безконтролната и абсолютна диктаторска власт на пожизнения император. Покварата започвала от Палатинския хълм, спускала се към богаташките къщи на патрициите и оттам се разливала по площадите, сред народа, и повличала във водовъртежа си мъже и жени.

В онази епоха най-честите занимания на жените били изневярата и отравянето — незаконна любов и отравяне на „враговете“. И тези най-главни занимания на жените били съпроводени с невиждан разкош, пиянства, политиканство, писателствуване и… магии!

Старият тип на римска матрона, представен ни в такава „съвършена“ форма от една великолепна жена на „свободното общество“ (големият С. Васис така преведе respublicam на римляните), Корнелия, майката на двамата народни борци Тиберий и Гай Гракх, вече не съществувал.

Жената, която си гледала само къщата, жената, която предяла, тъчела, шиела и се грижела за възпитанието на децата си, вече не съществувала. Сега жената била излязла на пиацата. Повече или по-малко всички били неверни и не се поколебавали да извършат престъпление било от ревност, било от интерес, политически или материален.

Необузданото имперство на Рим с неговите безконечни завоевателни войни, това имперство, което укрепнало след втората пуническа война, имало за последица всеобщото покваряване на завоевателите, изчезването на „старата римска добродетел“ и разпадането на семейството.

Военният авантюризъм подсилил вродената суровост и безчовечност на римлянина, както също така подсилил и джоба му с леко придобити богатства. Грабежът, поробването, убийството, купуването на съвестите и длъжностите се установили като най-обичайни средства за трупане на пари. Нито Юлий Цезар, нито Октавиан могли да избегнат този основен закон. Дори го надминали! Тези войници авантюристи отсъствували понякога с години от дома си. Можели да се завърнат при семейството или богати, или сакати — или въобще да не се завърнат. Смъртта от меч или болест, или пък пленничеството била обща съдба и на победители, и на победени.

Дългогодишното отсъствие на „главата на семейството“ от дома му имало за последица прехвърлянето на властта от мъжа на жената. Но заедно с властта в семейството жената поела и властта над себе си. Почнала да устройва живота си така, както намирала за най-добре. И се грижела за себе си, колкото се може по-охолно.

Така изневерите и разкошът сред жените в Рим взели големи размери. Но имало още една причина, която способствувала за отклоняването на жената от правия път. Мъжкото население намаляло много поради войните, така че мъжете не търсели чак толкова жените, и тъй като не всички жени можели да се омъжат, то те неизбежно ставали плячка на мъжете. По този начин старият патриархален бит на омъжената римлянка изчезнал.

Когато мъжете се завръщали в родината си от война, самите те били съвсем променени, както и жените им. Сиреч мъжете били отвикнали от семейния живот и навикнали да намират любовта извън дома си. И така продължавали незаконните си връзки, и то по най-грозния начин, а жените им пък не приемали по никакъв начин да се откажат от властта в семейството, нито да ограничат любовната си свобода! Не искали да променят начина си на живот, да отвикнат от това, на което били навикнали.

И така съпрузите живеели и развратничели всеки поотделно. Разводите се увеличили, докато преди това почти не съществували. Когато Емилий Павел, на когото цял Рим се възхищавал и считал за образец на семеен човек, се развел с жена си, и когато и самият Цицерон, грижливият, чувствителният и нерешителният „светски човек“ се разделил с жена си, за да се ожени за друга, съвсем млада и много богата, това вече говорело много лошо за нравствената основа на семейната връзка. Бракът бил сериозно разклатен.

Римлянките, които някога не обичали разкоша, сега ламтели за него. А когато жената иска, казва една поговорка, и дяволът иска! Съществувал един закон, законът на Опий, според който разкошът бил забранен за жените — закон, стар два века! Е, значи, тъкмо този закон жените успели да премахнат!