Диктаторите

Не се минало много време и от Рим пристигнал вестоносец, изпратен от някакъв верен дворцов човек, и предал на Фаон писмо. Нерон го грабнал нервно и прочел, че Сенатът го бил обявил за „враг на отечеството“ и че по всички посоки били изпратени конни отреди да го открият и да го отведат жив в Рим, за да бъде умъртвен „по стария римски обичай“.

— Какъв е този „стар римски обичай“? — запитал Нерон, който познавал само… новите обичаи!

— Събличат осъдения гол, притискат врата му с една вила и го бият с бич, докато издъхне.

Като чул това обяснение, Нерон разбрал, че няма никаква надежда за спасение. Взел двата ножа, които носел, опрял ги на гърдите си, но пак не му достигнала смелост да ги забие. Щом усетил върху голите си гърди студената стомана, бившият император бързо дръпнал ножовете и ги захвърлил настрани.

— Не е дошъл още моментът! — прошепнал той.

Все още се надявал на чудо!

След малко взел отново един от ножовете и опитал острието му. За да спечели време, накарал любовника си Спор да изпее предсмъртната му песен.

— Карай полека! — казал му той. — Не бързай!

Когато песента завършила, Нерон се огледал и казал:

— Не знам как се самоубива човек! Ще има ли някой от вас добрината да се самоубие преди мен, за да видя и се… науча?

Но никой не се помръднал. Нито една уста не се отворила.

— Позор! — изстенал Нерон.

И почнал да бърше с плаща си потта, която се стичала по челото му.

И бършейки потта си, Нерон говорел сам на себе си:

— Ах! Трябваше да се самоубия досега! Ах! Не е правилно, че се боиш, Нероне! Трябваше да имаш смелост в такива критични мигове! Хайде, напред! Не трепери! Хайде, убий се!

И въпреки всичко това, не смеел да забие ножа в сърцето си. Потял се, говорел си сам, поглеждал околните, имал всичкото добро желание да свърши със себе си — но не можел.

В този миг се чул конски тропот. Нерон изтръпнал. Епафродит излязъл навън да види кой иде. След малко се върнал пребледнял и съобщил на господаря си, че войниците открили убежището му и са дошли, за да го отведат. Изглежда, че старият войник, който познал бившия император, когато кърпата се смъкнала от лицето му, показал на конния отред в каква посока се отправил Нерон. И по това войниците разбрали къде се бил скрил, а именно — в дома на Фаон.

Когато чул, че идват да го отведат, Нерон си казал:

— Всичко е вече свършено!

Заел театрална поза и почнал да декламира на гръцки стихове от Омир, в които се казвало: „…тропотът на бързоногите коне достигна до ушите ми…“ След това сърцераздирателно повторил тъжните думи:

— О! Какъв велик артист загива! Какъв велик!

Стъпките на войниците се приближавали към скривалището на Нерон. Тогава актьорът император стиснал силно дръжката на ножа, сякаш се боял да не го захвърли отново, и го забил в гърлото си, подпомогнат от Епафродит, неговия писар, както съобщава Светоний.

Кръвта шурнала от раната. Императорът паднал на земята. Кръвта продължавала да тече и силите му постепенно отпадали.

В този миг в скривалището нахълтали войници начело с един офицер. Когато видял ужасното зрелище — търкалящия се в локва кръв Нерон, — офицерът изтичал и се опитал да затъкне с плаща си раната и да спре кръвта. Искал да го спаси от този вид смърт.

— Много късно! — прошепнал императорът.

И веднага след това загубил съзнание.

Било 9 юни. По някакво дяволско съвпадение на 9 юни се била самоубила по заповед на Нерон и жена му Октавия.

Когато издъхнал, очите му останали широко отворени и сякаш се втренчвали във всеки, който го поглеждал. Изразът им предизвиквал ужас. Последното му желание било враговете му да не му отрежат главата, за да се „поругаят“ с нея. Ала станало тъкмо обратното. Не само че не се „поругали“ с трупа му, но напротив, устроили му величествено погребение.

Така завършил живота си този трагически актьор, този всесилен и популярен монарх, в разцвета на живота си, на върха на физическите и душевните си сили.

И право казано, Нерон бил по-добър от всичките си предшественици, изключая, разбира се, Август. Бил много образован, питаел истинска любов към литературата и изкуствата, бил великолепен дипломат и когато искал, проявявал ненадминато царско достойнство и вдъхвал голямо уважение. Но станал първи римски гражданин в една дълбоко загнила епоха. Следователно не би могъл да постигне това, ако би бил по-друг, нито пък да се задържи на трона сред такова престъпно обкръжение, ако сам той не вършел престъпления, за да се защити.

Когато вестта за самоубийството на Нерон стигнала в Рим, тълпата почнала да танцува от радост, казва ни Светоний. Но Тацит не е съгласен с това. Само консервативната аристокрация се зарадвала. Народът съжалявал за него, защото го обичал — ала немалко „клиенти“4 на старите аристократи проявили шумно радостта и задоволството си.

Но и в този случай станало това, което обикновено става в критичните моменти на историята. Офицерите на преторианците излъгали войниците си. Казали им, че Нерон избягал в Египет и следователно трябвало да приемат за император Галба. Но после, когато узнали, че Нерон не бил избягал, преторианците се възмутили и заявили: