Диктаторите

Римският народ, навикнал на щедростта на Цезар, Клавдий и Нерон, оказал много студен прием на Галба, когато узнали за скъперничеството му. Галба, казват, имал намерение да се покаже скъперник и в управляването на финансите на държавата. Но съпротивата на народа не му позволила това.

Това сребролюбие изяло главата на Галба. Началникът на преторианците, Нимфид Сабиний, за да склони войниците да признаят Галба за император, им обещал голямо възнаграждение. Обещал по 7500 драхми на всеки преторианец и по 1250 на обикновените войници. Но когато дошло време за плащане, по никакъв начин не успели да измъкнат тази сума от цицията Галба! И естествено не можели да бъдат повече негови приятели.

За римските императори тронът бил върхът на материалния успех. Стъпили веднъж горе, те ставали абсолютни господари на държавната хазна и неконтролирани от никого грабители на провинциите. Освен това можели да конфискуват имуществото на всеки римски гражданин. Единствената им цел, както видяхме досега, била личното им благополучие и задоволяването с всички възможни начини на всичките им желания, позволени и непозволени. Безсрамен мързел — ето едно от най-големите им наслаждения! Да управляват, без да се безпокоят за каквото и да е!

И както слабоумният Клавдий предоставил управлението на страната на трима свои освободени роби — Нарцис, Полибий и Палас, — така и старият бърборко Галба предоставил „държавното кормило“ на Виний, страстен сребролюбец, на Лакон, началник на преторианците, крайно безсъвестен човек, и на Икел, любовника си. Римляните наричали тези трима души „надзиратели“ на Галба. Те командували деспотично стария император. Тези трима души продавали всичко — освобождаване от данъци, осъждане на невинни, оправдаване на виновни и прочие. Жестокият император осъждал на смърт за най-незначителна простъпка най-видни членове на висшето римско общество, сенатори и конници. Естествено, осъждането на смърт означавало конфискация на имуществото!

Галба не само не раздал на войската обещаните пари, но и уволнил много преторианци и принудил всички, които били взели пари от Нерон, да ги върнат обратно!

И тогава се случило това, което трябвало неизбежно да се случи. Войската била научена на по-друго. Научена била да й се плаща, за да сваля императори от трона, и пак да й се плаща, за да качва други. А сега Галба искал да промени този порядък. „Спечелих трона, казвал, с меча си! Няма никакво основание да платя.“ И на туй отгоре искал, както споменахме, на него да му се плати. И така войската направила това, което правят всички наемници. Разбунтувала се.

Войската имала оръжието. Войската била, значи, реалната сила на империята. Следователно войската била опората на трона. А със стиснатостта си Галба загубил силата и опората си.

И една сутрин римските преторианци смъкнали Галба от трона и поставили на него друг император, Отон, доверения приятел на Нерон и бивш съпруг на Попея Сабина. Още преди това обаче легионите в Германия се разбунтували.

Вместо да излезе и удари бунтовниците, Галба се укрепил в двореца си. Но благодарение на глупостта му въстаниците успели да го измъкнат от дупката му.

Това станало така. Дошли в двореца няколко преториански офицери и съобщили на Галба, че повечето от враговете му са претърпели поражение и са били наказани. А останалите идат, за да му изразят предаността си.

Старият бърборко добил кураж. Излязъл от двореца да посрещне верните си победоносни войски. Някакъв войник, подучен от началниците си, се явил пред Галба и му казал, като посочил окървавения си меч:

— Ей с този меч тук убих Отон!

— Кой ти нареди това? — запитал лековерният старик.

И се отправил право към главния площад. Там го чакали няколко конници. Щом го видели, че се приближава, спуснали се върху него, обкръжили го и го съсекли с мечовете си.

— Така ти се пада, дърта циция такава!

Никой от тези, които се намирали в този момент на площада, не се притекъл на помощ на императора си. Никой също така не отишъл да вдигне трупа му. Оставили го да лежи сред локва кръв. Някакъв войник, дошъл на пазара за покупки, видял мъртвия Галба, приближил се до него, отсякъл главата му с меча си и я взел. Келепир!

Но, както навярно читателят си спомня, Галба бил плешив. Така че войникът не можел да носи главата за косата. И тогава пъхнал пръстите си в широко отворената уста на главата и я понесъл по този начин.

Защо?

Защото била келепир! Изпратил я на Отон, за да получи възнаграждение.

Отон се зарадвал на зловещата плячка и я предал на войската си. Войниците набучили главата на едно копие и почнали да я разнасят из целия лагер, та да я видят всички, да се повдигне духът им и да разберат, че войната за трона е свършила. И викали подигравателно към главата:

— Хайде сега, прекрасни ми Галба, порадвай се на… живота!

Един освободен роб, чийто баща бил убит от Галба, поискал да купи главата.

— Колко?

— Десет жълтици!

— Вземи я!