Диктаторите

— Ние никога нямаше да изоставим нашия покровител, ако не ни бяхте измамили, че той ни е изоставил!

И понеже народът смятал, че Сенатът и царедворците са извършили предателство спрямо Нерон, избухнали безредици и мнозина от тях били убити с камъни и тояги.

Въобще смъртта на Нерон предизвикала кървави смутове. Цялата общественост — това признал открито пред Сената един от видните „отци“ — искала просто Нерон да възкръсне, та в империята отново да настъпи спокойствие.

Две предани дойки на Нерон, Еклога и Александра, получили разрешение да отидат да се погрижат за трупа на любимото си „дете“. Заедно с тях отишла и старата му любовница, гъркинята Акте, която, изглежда, била вече приела християнството. Тези три жени измили тялото му и го оплакали заедно с женствения и неутешим Спор…

Погребението се извършило вечерта. Вероятно трупът на Нерон е бил изгорен в имението на Фаон, а урната с праха му била поставена в семейната гробница на Ахенобарбовците, горе на Пинцийския хълм.

Любопитното е, че една християнка, меланхоличната Акте, се погрижила за тялото на онзи, когото християните оприличили с Антихриста от апокалипсиса.

Още в деня на погребението един бивш фехтувач, фаворит на Нерон, а сега негов предател, заминал бързо за Галия, за да отнесе на Галба вестта, че Нерон се е самоубил.

Но още преди този предател да стигне в Галия, друг предател, началникът на преторианците, Нимфид, се опитал да се провъзгласи за император, като твърдял, че е незаконороден син на Клавдий. Майка му, която на младини била голяма красавица, била за известно време любовница на стария Клавдий, както впрочем и на повечето царедворци. Тази отзивчива жена с радост дарявала своите прелести на всеки, който ги пожелавал, а нямало човек, който да не копнеел за нея. Това, което вършела майката на Нимфид, вършели всички римски госпожи и госпожици от онова време.

Ала Нимфид, баща на когото биха могли да бъдат хиляди римляни, приличал удивително на Клавдий. И тъкмо тази прилика той се опитал да използува. Но хората го мразели и се отвращавали от него. Ала пияните преторианци били готови да го провъзгласят за император, защото им обещал голямо възнаграждение. Но един друг техен офицер, Антоний Онорат, държал реч пред войниците и разкрил предателството на Нимфид. И тогава преторианците, вместо да го качат на трона, го хвърлили в ада — сиреч убили го.

Междувременно Галба срещнал големи затруднения. Италийските легиони все още се бавели да го признаят за император. Всички оплаквали смъртта на Нерон и считали, че Галба стои много по-долу от предшественика си.

Именно това отношение на народа и войската представлявало най-голямата пречка за влизането на Галба в Рим.

И затова, когато най-сетне влязъл в столицата начело на верните нему легиони и се сблъскал с враждебността на народа и войската, заповядал всеобщо клане на „враговете“ — стар обичай, който се повтарял всеки път, когато някой нов господар заемал мястото на предишния.

ГАЛБА

С Нерон приключва династията на императорите от Юлиянския род. Шестима от „потомците на Афродита“ седнали на трона на световната империя — първото място сред тях заема Цезар.

Единствени Цезар и Август са били истински гении и способни управници, но и те двамата, както и останалите четирима, били безнравствени, алчни, жестоки и егоисти. Управлявали света не заради другите, а заради себе си.

Но и императорите, които наследяват абсолютната власт от Юлиянската династия, не били по-различни. Били дори много по-лоши и затова народите в империята с тъга си спомняли за предишните си господари и най-вече за последния — Нерон. Особено народът на Рим вярвал, че Нерон ще възкръсне и ще се възцари отново. В тази легенда вярвали и самите християни, с тази разлика, че гледали на Нероновото завръщане като на предвестник на деня на Страшния съд.

Галба, който наследил младия Нерон, бил на 72 години! Развалина! Страдал от артрит на ръцете и краката, така че не можел дори обувките да си сложи, нито книга да прелисти. И въпреки това искал да държи здраво скиптъра на господарите на света.

Но как така един 72-годишен старец, дето не можел да си мръдне ръцете и краката, успял да отстрани цял куп млади амбициозни военачалници и да се качи на трона? Качили го другите, или по-скоро случаят! И най-печалното е, че тази „развалина“ била по-добра от съперниците си!

Всички, които се домогвали до най-висшите длъжности в онази епоха — консули, военачалници, управители на провинции и прочие, — били просмукани с покварата на своята професия. Добирали се до тези длъжности по един и същ начин — подкуп, купуване на гласове, политически убийства, низкопоклонничество и липса на всякакви морални принципи.

А тези, които докопвали управлението на някоя провинция, правели най-хубавия гешефт. Мъчели се за една година — толкова траело управлението им, най-много две, ако успеели да получат продължение на срока си! — да натрупат колкото се може повече пари, да съберат огромно състояние от данъците, от конфискациите (тоест убийствата), от подкупите и продажбата на роби.