Диктаторите

Когато станал римски император, Веспасиан възложил воденето на войната срещу „престъпниците“ евреи на сина си Тит, който бил същински звяр по жестокост и упоритост. След като опожарил и разрушил Свещения град, Тит се върнал като победител и триумфатор в Рим, той отнесъл със себе си, заедно със седмораменния светилник и други свещени за юдеите драгоценности, и най-сладката плячка на сърцето си, ослепително красивата царица и жена на трима царе — Береника. В Рим я настанил в дома си и заживял с нея. И дори се готвел да се ожени за нея. Ала римският народ, който, като всеки народ, можел да изяде вола, но да му се отще на опашката, не искал Береника. „Престолонаследникът“ — такава титла не съществувала, но ще си позволим да използуваме, този термин в същността му! — да се ожени за друговерка, за жена от по-долна раса и при това с такова… минало! Не искали да признаят, че Береника и брат й направили такава голяма услуга на римляните, каквато и самите римляни не били сторили на себе си!

Веспасиан, който също бил човек от народа, разбрал, че синът му ще да направи голяма грешка, ако се ожени за тази еврейка и по-късно я постави на трона като „Августа“ — и затова се опрял. И дори принудил замаяния от любов свой син да прогони веднага чародейката не само от дома си, но и от Рим.

Заедно с Агрипа и другите „видни“ политически и духовни ръководители на еврейския народ, против родината си, се борил и известният историк Йосиф Флавий, който написал историята на тази война на гръцки език, както впрочем и всичките си останали книги.

Йосиф Флавий носел едно латинско име Флавий и едно погърчено еврейско име (Йосифос). В началото на въстанието Йосиф Флавий бил на страната на „ревнителите“ и дори бил назначен управител на Галилея. Но когато Веспасиан превзел Йопат, Йосиф Флавий бил пленен. Тези, които го заловили, го отвели като видна личност при римския военачалник. Тогава Йосиф направил една хитрина и спасил живота си. Казал на Веспасиан:

— Един ден ти ще станеш император!

Веспасиан, който си бил наумил тази работа, останал много доволен. Отнесъл се милостиво с пленника и го задържал при себе си. И когато по-късно, след разрушаването на Ерусалим, Тит се завърнал в Рим, отвел със себе си освен възлюбената си Береника и историка си Йосиф Флавий.

Там в Рим Йосиф, юдеят историк, написал историята на „Юдейската война“. Той ни дава много ценни сведения за това събитие, но достоверността му все пак е съмнителна. Защото така или иначе е бил оръдие на римляните, на враговете на родината му, и най-вече оръдие на онези ръководни кръгове, които изтръгнали евреите от родните им огнища и превърнали еврейската нация в бежанец във всички страни и времена.

Но обърнете внимание на следната подробност. Преди да бъде публикувана, историята на Йосиф Флавий била прегледана — разбирай цензурирана! — лично от Тит и Агрипа II, сиреч както казахме, от най-големите виновници за изтреблението на сънародниците на историка!

Поетият от юдейския народ път започнал да се приближава към страшния си край.

Гражданските войни между римските военачалници за императорския трон и внезапното заминаване на Тит за Александрия поотслабили военните действия и вдъхнали нова надежда на фанатизираните въстаници. Само няколко дни преди разрушаването на Ерусалим и изтреблението на еврейската нация „ревнителите“ вярвали непоколебимо, че Римската империя ще се разпадне и градът на Давид ще стане столица на света.

Римската империя не се разпаднала. Но Ерусалим станал духовна столица на героизма.

През март 70 година Тит напуснал Александрия и дошъл в Кесария, за да довърши войната срещу юдеите. Управител на Ерусалим бил Симон, син на Йор. Йоан от Гискал държал храма. Тези двама ръководители на Свещения град били същевременно водачи на две различни партии. Но възникнала още една партия — партията на Елеазар, син на Симон. Тези три партии враждували безмилостно помежду си. Стъпвали едни други по труповете си.

Нямали време да погребват убитите или умрелите.

В настървението на тези междуособици изгорели складовете с жито. А това жито можело да изхрани бойците още много години и да им даде възможност да издържат на дългогодишна обсада.

Обстоятелството, че въстаниците се ядели помежду си — много правилно отбелязва това и Ренан в своя „Антихрист“, — не е доказателство, че въстанието се самопроваляло. Напротив, това свидетелствува, че то имало в себе си още много устремност и жизнеспособност. Това впрочем проличало в най-опасния час.

Когато Тит се отправил от Кесария срещу Ерусалим начело на четири легиона — около 40 000 души — и с още много спомагателни войски от араби и сирийци, които го следвали в очакване на плячка, трите партии се обединили, за да отблъснат заедно надвисналата опасност. Тит бил придружаван, отново подчертаваме това, от предателя цар Агрипа II, от ренегата управител на Египет Александър Тиберий и от продалия се историк Йосиф Флавий. Изглежда, че Береника не била с него. Останала в Кесария, където с туптящо сърце очаквала развитието на събитията — поражението на своя народ!