Дюн (Том трети)

Лусила отново се замисли с удивление за него. Нееднократно се беше чувствала привлечена от личността му по начин, чиято специфичност незабавно разпознаваше. Една Впечатка винаги разполага с определена свобода на избора и действията си по отношение на партньорите за размножаване, при условие че предварително не е поела задължения или заповеди с обратен смисъл. Тег беше стар, ала събраните за него сведения свидетелстваха, че мъжеството му все още е запазено. Разбира се, нямаше да може да задържи детето, знаеше това; но вече се бе научила да се справя.

Защо не? — запита тя сама себе си.

Планът ѝ беше възможно най-простият. Да завърши Впечатването на гола̀та, след което да се отчете пред Тараза и да зачене от бележития Майлс Тег. Вкара в действие първоначалната практическа операция за съблазняване, но башарът не поддаде. Един следобед в гардеробната на Оръжейната зала цинизмът му на ментат я възпря.

„Лусила, моите дни за размножителни изяви свършиха. Сестринството би трябвало да е доволно от онова, което вече съм сторил.“

Само по черно трико за упражнения, той спря да бърше потното си лице с кърпа, която пусна в някакъв кош с капак. После добави, без да я погледне: „А сега ще бъдеш ли любезна да ме оставиш сам?“

Да, прозря прелъстителните ѝ ходове!

Би трябвало да го очаква от толкова известен стратег като него. Тя знаеше, че в края на краищата може да го съблазни. Никоя света майка с нейната подготовка не би излязла победена, дори от ментат с очевидните способности на Тег.

За миг Лусила се бе поколебала, докато умът ѝ автоматично набелязваше ходовете за заобикаляне и справяне с предварителния отказ. Нещо я накара да не продължи. Не беше нито гняв, нито нищожната възможност той наистина да успее да се опази от хитрините ѝ. Гордостта и възможното ѝ компрометиране (то винаги можеше да се случи) също нямаха много общо с това решение.

Достойнство.

Тег излъчваше ясно изразено и спокойно чувство за достойнство, а самата тя много добре знаеше какво бяха дали на Сестринството смелостта и мъжеството му. Без да анализира напълно мотивите си, Лусила си тръгна. Може би причината беше подразбиращата се благодарност от страна на Бене Гесерит. Да прелъсти Тег на момента би било унизително не само за него, но и за нея. Не бе в състояние да извърши подобно деяние, поне не без изрична заповед от върховната инстанция.

Докато стоеше до парапета, някои от спомените хвърлиха сянка върху сетивата ѝ. В тъмното около входа на Оръжейната зала настъпи раздвижване. Мярна се силуетът на башара. Тя стегна контрола върху своите реакции и съсредоточи вниманието си в Дънкан. Гола̀та бе спрял премятанията по тревната площ. Дишаше ускорено, но спокойно гледаше нагоре към Лусила. Видя потта на лицето му и тъмните петна по светлосинята тренировъчна фланела.

Наведе се през парапета и му викна: — Много добре, Дънкан. Утре започвам да те уча на нови комбинации „стъпало-юмрук“.

Нарочно произнесе думите си високо и обстоятелствено. Бяха предназначени не за гола̀та, а за Тег, застанал в сенчестия вход. Искаше да му намекне: „Не само ти го обучаваш на смъртоносни умения.“

Внезапно си даде сметка, че башарът се е вмъкнал по-дълбоко в психиката ѝ, отколкото бе редно да го допусне. Обърна с неприязън погледа си към високата фигура, която тъкмо излизаше от сенките около входа.

Дънкан вече тичаше към наставника си.

В мига, когато погледът ѝ се спря върху Тег, Лусила реагира моментално благодарение на първоначалните умения, придобити в Бене Гесерит. Етапите на реакцията ѝ можеха да бъдат анализирани по-късно: Нещо нередно! Опасност! Тег не е Тег! Сега в светкавичното ѝ решение нямаше нищо друго, освен моментално струпания максимален обем на Гласа:

— Дънкан! Лягай!

Момчето падна по очи на тревата, но вниманието му остана приковано в излизащата фигура. Мъжът носеше в ръцете си полеви лазестрел.

Лицетанцьор! — помисли Лусила. Успя да го отличи само благодарение на обзелата я свръхбдителност. — Един от новите!

— Лицетанцьор! — изкрещя тя.

Дънкан отскочи встрани и нагоре със завъртане, заемайки във въздуха успоредно положение спрямо земята на метър височина. Бързината на реакцията му я порази. Не беше чувала за човек, способен да се движи толкова бързо! Първият удар-мълния на лазестрела проряза пространството под гола̀та, който сякаш плуваше във въздуха.

Лусила скочи на парапета и се залюля на една ръка до перваза на по-долния прозорец. Преди още да спре, с рязко движение се хвана за улука, мястото на който бе моментално подсказано от паметта ѝ. Тялото ѝ се изви в странична дъга и я отхвърли върху прозоречния перваз на долния етаж. Движеше я някакво яростно отчаяние, защото съзнаваше, че ще стигне прекалено късно.

Нещо изтрещя в стената над нея. Видя следващата насочена права линия от стопилка, сниши се вляво, отскочи и падна на тревата. Всичко беше уловено като в кадър от погледа ѝ много преди да се приземи.