Дневникът на пирата

Пленниците бяха Лен Григс и трима испанци. Към последните изпитвах твърде малко симпатии, защото някога баща ми бил пленен от доковете и те го направили роб на галера, окован във вериги и шибан с камшици от жестоки надзиратели, които безпощадно биели робите по пейките. Най-после избягал от този ад, но отново го заловили и този път го изтезавала Инквизицията. Той не искаше да ми разправя на какви издевателства е бил подлаган, ала най-после се върна в Англия съсипан човек. Ставите му бяха подути и страшни за гледане; единият му крак бе извит навътре, а пръстите му — премазани така, че вече не можеха да му служат; по тялото си носеше белези от нажежено желязо, а гърбът му беше нашарен с резки, оставени от тежкия камшик. Сега, когато си спомних за това, стиснах силно зъби и се заклех в себе си да отмъстя за страданията на баща ми на някого от испанците, намиращи се в моя власт.

— Кой от вас би постъпил на този кораб, ако му се даде възможност? — попитах аз. — Може би ще успеете да спасите живота си по този начин.

Като чуха думите ми, двама от испанците паднаха на колене и пелтечейки, изявиха готовност да се присъединят. Лен Григс стоеше със скръстени ръце, сякаш безразличен към съдбата си. Третият испанец, офицер, ако се съди по облеклото му, се изправи и впери презрителен поглед в хленчещите си сънародници.

— Все още има мъже в Испания — каза той на завален английски, — макар че тези псета може да ви накарат да си помислите обратното. Що се отнася до мен, аз няма да се присъединя към вашия екипаж от убийци. Правете с мен каквото желаете. Смятам, че е безсмислено да предизвиквам главорез като вас на смъртен двубой?

— Бий се и го убий, Еднооки — прозвуча груб глас, но аз не се поддадох.

— Нека смелият испанец почака — отвърнах. — На нока на реята винаги има въже, което може да ни избави от неговото присъствие.

— Може би все пак ще ме удостоите с куршум — каза той. — Въжето подхожда повече за крадци и пирати.

— Отлично ще подхожда и за испанец — отвърнах аз. — Но за вас ще се погрижим след малко. Що се отнася до тези двама нещастници — продължих, сочейки испанците, които все още бяха на колене, — едва ли ще има особена полза да ги включим в редиците си. Те не изглеждат добри бойци.

— Право казваш, капитан Грим — обади се един недорасъл дребосък, известен сред колегите си под прякора Малчо. — Те се спотайваха долу, докато превземахме кораба им, и аз лично плених и двамата.

Моряците се заляха от смях, защото Малчо им беше нещо като прицел за насмешки. Но той бе достатъчно храбър, макар и маломерен.

— Защо не оставиш тоя великан да съди пленниците си, капитане? — подвикна един от пиратите и предложението бе посрещнато с възторг. Аз също нямах нищо против, защото колкото и да мразех испанците, не ми беше по нрава да ги осъждам на изтезания и смърт.

— Така да бъде — извиках радушно. — Хайде, Малчо, заеми почетното ми място. Прави с тях каквото желаеш. След малко аз ще се погрижа за другите двама.

С такъв важен вид, че дори беше смешен за гледане, Малчо зае освободеното от мен място и седна като император.

— Целунете краката ми, роби! — бе първата му заповед и сред гороломен подигравателен смях един от пленниците се подчини смирено. Другият или разбираше, че няма надежда да спаси живота си, или пък беше по-смел от другаря си. Така или иначе едва когато пиратите го забоцкаха с камите си, за да го подтикнат, той се потътри напред да изпълни заповедта на своя съдия.

— Ха така — произнесе Малчо с доволна усмивка. — Е, какво ще кажете сега, приятели, да прекараме ли тия двамата през шпалир? От много месеци не сме пращали някого от пленниците си на оня свят по тоя път.

Идеята бе приета с въодушевление. Двамата испанци, молещи отчаяно за милост, бяха домъкнати до мачтата. Оттам моряците се строиха в две редици, лице срещу лице, след като първо се бяха въоръжили с тояги или въжета, с които се готвеха да удрят нещастните пленници, когато минаваха между редиците им. В края на двойната редица стоеше най-едрият човек от екипажа, наричан Джексън Съкрушителния, който държеше в исполинските си ръце секира и се усмихваше от зловещо предвкусване.

— Кой ще е първият? — запита Малчо. — Какво? Никой от вас ли не иска да предприеме пътуването? Тогава аз трябва да решавам. Имаш ли монета, Бил? Благодаря. Сега ще я подхвърля. Ако падне с осмицата отгоре, ще пуснем най-напред мустакатия. Ако е обратно, ще бъде приятелчето, дето измокри гащите ми от сълзи. Хоп! Как е, Бил? Цифрата ли е отгоре? Тогава мустакатият дон има честта да мине пръв.

Вдигнаха нещастника на крака и развързаха ръцете му. В дъното на душата си съжалявах, че бях допуснал да се стигне до това изтезание, но се помъчих да успокоя съвестта си, като си опомних за мъките, изтърпени от баща ми, и си рекох, че екипажът наистина ще се разбунтува, ако се опитам да спася всички пленници. Въпреки всичките ми оправдания аз се чувствувах дълбоко засрамен от държането си, когато Малчо прати испанеца напред по мъчителния му път към смъртта, като го боцкаше по гърба с върха на една сабя.