Дневникът на пирата

Отначало жертвата стоеше неподвижно, ужасена от застрашителните лица, застанали срещу мен. Но подмушкването със сабята на Малчо и жестоките удари на моряците, които стояха най-близко до пленника, скоро го накараха да се размърда. Тогава испанецът отчаяно се помъчи да пробие през една от редиците. Жестоки ритници и удари осуетиха това му намерение. Зарадвани от упоритостта му, всички пирати, които можеха да го достигнат, го налагаха с оръжията, които държаха. Не ги беше грижа къде попадаха ударите им — по лицето, по шията, раменете или гърба — навред, щом можеха да причиняват страдания. Разбрал, че няма спасение за него, нещастникът най-после се потътри по пътеката, по която трябваше да върви, докато ударите валяха като дъжд отгоре му. Понякога някой препречваше пътя му с крак, тогава той се връщаше и боят продължаваше. С вдигнати над главата си ръце, за да се предпази, доколкото може, от безразборните удари, нещастникът се мъкнеше със залитане все напред и напред, докато най-после, зашеметен и окървавен, излезе на откритото място пред Джексън Съкрушителния.

Този юначага чакаше обляната в кръв жертва със злорадо изражение на лицето, което ме отврати така, че ми се догади. С най-голямо усилие се сдържах да не вдигна пистолета си и да не застрелям тоя обесник. Това щеше да бъде смела постъпка, но равносилна на самоубийство. Сега, когато хората бяха побеснели от жажда за жестокост, този изстрел само би насочил яростта им срещу мен, без да спаси пленниците.

Затова не помръднах. Може би от страх — наречете го така, ако щете, — но колцина в моето положение биха постъпили другояче?

Опитах се да отвърна очи от клането, което се готвеха да извършат. Ала някаква жестока сила ме подтикна да гледам. Джексън Съкрушителния вдигна голямата секира високо над главата си и лъскавото й острие блесна като разтопен метал, когато слънчевата светлина се отрази в него. После оръжието се стовари с цялата сила на двете най-яки ръце на борда на „Страшни“.

Или секирата се подхлъзна в ръката на палача, или това бе направено нарочно, ала ударът не улучи, където трябва, и не донесе милосърдна смърт на ревящия човек. Вместо това острието се заби дълбоко в рамото му като почти отсече едната ръка, и той трябваше да изпита още предсмъртни мъки, докато брадвата се вдигне повторно. Този път острието вече не блесна от лъчите на издигащото се слънце. То беше червено от кръвта на изтезавания нещастник.

Джексън Съкрушителния удари пак и този път прицелът беше точен. Острата секира разцепи черепа на испанеца и викът му секна внезапно, а клетникът падна на потъмнялата палуба — страшна гледка за очите.

Докато аз извърнах глава, да не би нечие зорко око измежду пиратите да познае по ужасеното ми изражение, че не съм свикнал на такива зверски сцени, и така да се разбере, че не съм Едноокия, техният главатар, а човек, който се представя за него, неколцина от моряците с възгласи на дива радост пренесоха трупа до парапета на кораба и го запокитиха в морето.

— Готово, един е очистен — извика Малчо. Гласът му беше дрезгав от наслада пред жестокото развлечение, което ставаше по негово нареждане. — Остават още трима. Бил, докарай друг!

— Трима ли? — попитах аз, владеейки с усилие гласа си. — Не се лакоми толкова, Малчо. Остава ти да пратиш на оня свят само още един.

Джексън Съкрушителния измърмори нещо предизвикателно, но не долових думите му. А и тъй като не знаех как ще реагират моряците, разсъдих, че няма да е благоразумно да изострям положението, като поискам да повтори казаното. Ето защо се престорих, че не съм го чул, и загледах как мъкнат втория испанец към началото на двойната редица чакащи пирати.

Този страхлив нещастник, макар и непрекъснато подмушкван жестоко от своите мъчители, не искаше да тръгне между двете редици. Вместо това се тръшна на палубата и треперещото му тяло понесе всички удари с тояги и саби, с които пиратите охотно го обсипваха. Струва ми се, че той много скоро трябва да е загубил съзнание, защото писъците му спряха, но боят престана едва когато дрехите и кожата му станаха на дрипи. Тогава пренесоха клетото окървавено тяло до парапета и го хвърлиха безпощадно в морето.

След като унищожиха втората си жертва, моряците се заоглеждаха въпросително, явно не искаха да прекъснат забавлението си. Най-после един от тях, Гъгър Факстън, взе думата от името на всички.

— Ще прощавате, сър, ама оня последният не ни развлече много. Нали така, приятели? Искаме да знаем какво ще стане с другите пленници? Можем ли да ги пратим по същия път?